Край на студентския живот. Опит като наемен работник.

След като Мамаду завърши и след като временно съжителствах с други студенти[1], по естествен начин „освободих терен“ в стаята си, за да мога да посрещна батчето си за свой съквартирант. И така до приключване на моето следване, което стана факт на 3 ноември 1993 г. Още на другия ден започнах работа в родния си университет като отговорник за техниката в компютърните кабинети. Точно тогава се наложи обаче да претърпя и сериозен емоционален шок, тъй като по-рано от предвиденото напуснах Студентски град, с неговата своеобразна и неповторима младежка атмосфера. Казвам по-рано, тъй като много ми се щеше, а и реално бях осигурил да остана в легендарната стая 323 поне до края на същата учебна година (до юни 1994 г.), но вече свикналия със София[2] мой съквартирант категорично пожела да напусна колкото се може по-бързо, което разбира се направих в най-кратки срокове.

Първата ми квартира бе в началото на кв. Дианабад, на две спирки от местоработата. Близостта до жилището ми даваше възможност да оставам и след края на работния ден, та чак до момента на заключване вратите на университета, и да продължа да ползвам компютрите, което за началото на 90-те години си бе сериозна привилегия.

Само няколко месеца по-късно обаче едно птиче кацна на рамото ми под формата на предоставена ми информация за възможност да кандидатствам за работа в „Сони“ (да, да, именно японската корпорация). Носител на тази информация бе един млад преподавател от моята катедра, човек с неоценим принос за положителните моменти в моя скромен живот.

След събеседването проведено на английски, ми бе съобщено, че съм приет на работа в маркетинговия отдел на компанията със стартови условия, на които можеше да завиди всеки тогавашен средностатистически българин. Само ще спомена, че съвсем скоро моята заплата превиши тази на действащия президент на Републиката, като едва ли не всеки месец получавах поредната индексация върху възнаграждението си.

В отдела трябваше да работя с Криса[3] – една крайно противоречива личност, чието основно положително качество бе, че имаше огромно самочуствие, което умело материализираше където и пред когото трябва, и която не се страхуваше да влиза в открити противопоставяния или конфликти, ако това е в интерес на конкретния проект (несъмнено безценно качество при водене на бизнес).

Постепенно с моя колега се опознавахме все по-отблизо, като той бързо ме въведе в своята приятелска и семейна среда. Бе единствено дете за своите любящи родители, които бяха посветили целия си живот за неговото развитие и лично щастие. Често ме канеше и в стаята, която делеше с приятелката си и бъдеща съпруга в семейните общежития на Студентски град[4]. Заедно гледахме и по-голямата част от Великото световно първенство през 1994 г., където България постигна най-големия си футболен успех. Казвам „по-голямата част“, тъй като полуфиналът ни с Италия на 13 юли 1994 г. вече съвсем не ме интересуваше, защото точно същата вечер за пръв път почувствах интимни женски ласки по този истински начин, който превръща един младеж в мъж във всички смисли на тази дума.

Криса бе влязъл в сериозен студен конфликт с прекия си началник от маркетинговия отдел и по всякакъв начин се опитваше да ме привлече на своя страна. За мен, току-що назначения сътрудник в маркетинга, бе трудно да направя това, още повече че не виждах никакви проблеми с нашия пряк шеф. Това ме караше постоянно да претеглям всякакви бъдещи варианти за професионалното си развитие, въпреки че условията в „Сони“ бяха наистина уникални във всяко отношение.

Така например големият бос - г-н Ленън, бе въвел непознати дотогава за българските условия трудови порядки. За парите, които получавахме, от нас се искаше пълна отдаденост, стигаща до абсурди. По време на работния ден не можехме да получаваме каквито и да е външни телефонни обаждания или посещения. Забранено бе да се слуша дори елементарно музикално радио, дори с най-ниската възможна сила на звука, като тези забрани се почувстваха особено рязко по време на дневните мачове от световното, когато ние тънехме в неведение за това какво се случва по футболните терени в САЩ. От друга страна обаче същият г-н Ленън веднага се съгласи на предложението ни фирмата да финансира нашите с Криса допълнителни частни уроци по английски език[5], което бе от полза не само за „Сони“.

В същото време аз не бях прекъснал контактите си с моя приятел Сена. Според собствените му думи той преживяваше наистина тежки времена. Дори не коментирам първите месеци от новия му живот в Турция, през които се оплакваше от пълна материална безизходица. Постепенно обаче перфектният му руски език не остана незабелязан от околните и заедно с наплива на руснаци в Истанбул неговата звезда започна да изгрява все по-ярко на хоризонта. Първоначално бе започнал да работи в различни магазини на Капалъ чарши, за да се стигне до определен момент, в който скритият импулс за работа в туристическия сектор се пробуди, за да го доведе до идеята активно да се впусне в този бурноразвиващ се бизнес.

Туризмът в Истанбул по това време бе доста своеобразен. От Русия основно се посрещаха куфарни търговци, които бяха настанявани в многобройните хотели на квартал Аксарай, техните багажи бяха впоследствие обработвани и изпращани като общо карго в страната им. Междувременно се правеха и туристически обиколки на града, ориентирани основно към посещения на различни търговски обекти, от които се реализираха сериозни комисиони.

[1] Един от тях бе мой земляк от родопското село Върбина, който по това време сериозно се бе заел да учи гръцки език и правене на масажи, тъй като имаше приятел – гръцки студент, който му беше обещал някакви перспективи за Гърция като масажист. Интересното е, че на по-късен етап успях да убедя този свой земляк да се откаже от горната идея и да дойде при мен в Турция (за този период от живота ми – по-подробно долу). Именно желанието да го адаптирам по-бързо в новата среда ме накара известно време да ходя заедно с него на курсове по турски език в Истанбул. Днес този мой земляк продължава да работи в туристическия бранш на България.

[2] В началото бе толкова стеснителен, че за него бе невъзможно дори да попита за цената или други характеристики на артикули в магазините на столицата, та ме молеше аз да върша тази работа.

[3] Напомням, че си запазвам правото да използвам кодови имена.

[4] Въпреки че и двамата вече не бяха студенти.

[5] Първоначално тези уроци ни бяха давани в извънработно време от секретарката в офиса, която бе завършила английска филология в Софийския университет, а впоследствие от една моя позната, която доста харесвах, но която впоследствие, след като се запозна с него, избра леглото на моя симпатичен някогашен съученик (както впрочем се случи и с още две мои избранички, но нали приятелството е преди жените).