Продължение от V-та част.

„Алсамур България“ ООД на голямата сцена

Не бързах да се оглеждам наоколо за нов работен проект. Исках да изчистя всички наслоения и емоции, които се бяха натрупали по време на престоя ми в южната ни съседка и просто да остана сам. След месец или два обаче в къщи пристигна делегация, състояща се от двама души - батчето ми и Сена. По-късно първият ми разказа, че е убедил шефа си да ме потърсят в България и да ми предложат да развия самостоятелен туристически бизнес с ориентация към Турция, която по онова време бе твърде слабо позната за българския потребител. Имайки предвид последното и след кратък размисъл се съгласих, че в подобна идея има перспектива, но че я приемам при условие за регистрация на нова фирма при 50% дялово съучастие с турския ми партньор.

Отбелязвам, че в този момент вече имах собствена туристическа агенция под името „Хит-тур“, притежаваща всички необходими лицензи за осъществяване на съответната дейност, затова разглеждах своето предложение за регистриране на съвместна фирма със Сена и като израз на моето желание всичко да започне на чисто, и в духа на нашите някогашни най-добри дружески отношения. Освен това, познавайки критичното състояние на турския му бизнес бе въпрос на прагматизъм предварително да постигна такава атмосфера около бъдещите туристически групи и плащания към хотелиерите, така че те да бъдат възприемани и като личен бизнес на Сена. Така се роди „Алсамур България“ ООД.

Вече имах достатъчно натрупан опит в туризма, бях работил на значително по-мащабни пазари от българския (като турския и руския[1]) и въобще нямах съмнение, че успехът ще е на наша страна.

Реших, че първата туристическа група, която трябва да организираме, ще бъде за посрещане на Новата 1996 г.  в Анталия. Тогава този курорт бе абсолютно непознат за широката публика, а държавата Турция все още носеше твърде негативен оттенък в съзнанието на българите след годините на т.н. „Възродителен процес“, затова и в последвалата рекламна кампания много внимателно се отнасях към самото използване на думата „Турция“. Но преди това трябваше да се свърши много работа.

Първият въпрос бе за офиса. Къде да се разположим, така че в очите на потенциалните клиенти веднага да изглеждаме като сериозна и солидна туристическа компания. Не бе за пренебрегване и фактът, че в средата на 90-те години бандитските групировки бяха в апогея си и още в началото трябваше сериозно да се помисли за тази потенциална опасност от блокиране на бизнеса. Реших, че след като имаме претенции за нещо голямо, трябва да се хвърлим директно в обятията на лъва. В ролята на последния си определих ДПС и тяхната централа на бул. Стамболийски, където моите предварителни обиколки бяха показали твърде перспективно пустеещо помещение с лице към булеварда, отлично пасващо на нашите потребности. Още повече че като бъдещи специалисти по Турция на нас напълно щеше да ни приляга ролята на „туроператора на Доган“.

Знаех, че след като съм решил да постигна нещо е само въпрос на време то да бъде направено. И така, как да стигна до Ахмед Доган, така че той да ме възприеме като сериозен бизнесмен, въпреки моята все още младежка възраст (бях едва на 25)? Чрез една отракана турска циганка от Пловдив работеща в истанбулския офис на „Алсамур“ успяхме да открием човек, който се ангажира да ми съдейства за аудиенция при ръководителя на „турската партия“ в България.

Сравнително бързо получих търсената среща и в един ден от месец ноември на 1995 г. вече седях в кабинета на г-н Доган и му разказвах за перспективите пред развитието на туристическия бизнес между двете съседни страни – България и Турция. Той инициира и други теми свързани включително и с моя роден край, както и с историческия произход на различни етнически групи, населяващи нашата днешна държавна територия, след което си стиснахме ръцете в знак на съгласие за бъдещо взаимоизгодно сътрудничество. От тук насетне нашите срещи станаха ежемесечни до момента, в който на власт дойде правителството на Беров, издигнато с мандата на ДПС. По-нататък щафетата на срещите пое Кънчо - административен директор на сградата, в която се намираше офисът ни[2].

И така, от 1 декември 1995 г. вече можехме да започнем активна работа. Към онзи момент все още бях съвсем сам и тепърва трябваше да набирам персонал, с който да работя. Едновременно с това задвижих откриване на офиси в Пловдив и в Бургас, където също трябваше да се търсят хора. Опитът ми от денонощната работа в Турция прекрасно бе използван и тук – през деня работех в някой от офисите, а през нощта се придвижвах от една точка до друга по картата на България с моя скромен автомобил.

Някъде преди 8-ми декември от Истанбул за един ден дойде и моят партньор, за да договорим съвместно с „Хемус Еър“ самолетен чартър до Анталия за новогодишните празници. Любопитното е, че точно за това събитие и по това направление вече имаше контракт за чартър между туроператора „Географски свят“ и авиокомпания „Балкан“, който обаче вече бе в процес на отмяна, поради липса на достатъчно търсене.

Традиционните туроператори отменяха чартъра си, а ние тепърва го договаряхме. Каква авантюра само!

На другия ден минах покрай офиса на колегите от „Географски свят“, за да проуча ситуацията при тях, като те с нескрито изумление разбраха, че тепърва планирам да правя рекламна кампания и да организирам чартър до Анталия, в момента, в който те вече сваляха този проект от дневния си ред. Дори нещо повече – предоставиха ми и координатите на всички техни записали се туристи до момента – точно трима човека, като от своя страна поех и изпълних ангажимента[3] да третирам колегите си като първия туристически агент, изпратил свои туристи при нас.

Както споменах по-рано, в движение събирах и персонал за трите новооткрити офиса в страната, уговарях рекламни договори с различни радиа и вестникарски издания, стоях на телефоните, за да отговарям на непрекъснатите обаждания на клиенти, тъй като бях единствения, който знаеше лично какво представлява Анталия и как изглеждат хотелите за настаняване. Някъде към средата на месеца моят партньор от Турция реши лично да дойде в София и да се запознае с резултатите от работата ни, тъй като той бе твърде скептичен за нашите възможности да организираме каквато и да е група, съответно не смяташе за необходимо сериозно да се ангажира с осигуряване на хотелско настаняване в Анталия.

Бе пътувал с луксозното си БМВ, което бе имал неблагоразумието да не застрахова, въпреки изричните предупреждения за необходимостта да го направи. Какво стана по-нататък: някъде в късния следобяд преди смрачаване той паркирал колата си в началото на бул. Стамболийски от страната на днешната Булбанк. В това време от задната лява врата влиза някакъв субект и със мощни едновременни шамари в областта на двете му уши го зашеметява, губи ориентацията му, като по този начин го принуждава да напусне колата, която е все още с работещ двигател. Очевидно под въздействието на силния шок моят приятел шумно влиза в офиса и само ми казва: „Митко, тук някакъв влезе в колата и иска нещо от мен, ела да видим за какво става въпрос?“ Само успях да го попитам: „А къде е колата, Сена?“ След което двамата дружно изскочихме от офиса, само за да установим с поглед, че неговият автомобил отпрашва надолу по бул. „Стамболийски“ с мръсна газ.

Изведнъж се появи още един проблем за разрешаване. В най-голямата суматоха около организацията на кампанията (а вече имахме почти стотина човека оставили капаро или изцяло платили) трябваше да се занимавам и с търсене на автомобила на моя самонадеян приятел, който, след като регистрирахме кражбата в КАТ, си замина за Истанбул и остави аз да решавам неговия проблем с насилствено отнетия му автомобил.

Обърнах се за помощ към Доган, но нито той, нито неговите познати, с които ме свърза[4], не можаха да предложат каквото и да е решение. Последното дойде от съвсем неочаквано място: една от софийските приятелки на моя партньор[5] му бе съобщила по телефона (не си спомням как самата тя бе научила за проблема), че нейното българско гадже има хора, които могат да помогнат в ситуацията. Представител на тези „хора“ съобщи и цената за помощта – 20 х. д.

Така че в най-напрегнатия период, свързан с подготовката на чартъра, за цял ден бях принуден да чакам в един билярд клуб[6], след като на същото място сутринта бях предал исканата сума, без въобще да съм сигурен, че връщането на автомобила ще се осъществи, неувереност, която растеше с всеки изминал час. Чак когато се стъмни бях подканен от едно лице да се кача в някаква кола, на очите ми бе поставена превръзка и дълго време ние се движехме в неизвестна за мен посока. Когато стигнахме до местоназначението и ми бяха освободени очите (а можеха да ме закарат някъде в полите на Витоша), аз разпознах насилствено отнетото БМВ на моя приятел, което стоеше пред мен. Единият от калниците му бе ударен, което отбелязах своевременно. На тази забележка ми бе напомнено, да се радвам, че автомобилът въобще се е намерил! Какво ми оставаше, освен да се радвам. Версията лансирана пред нас бе, че в случая сме си имали работа с прословутите бригади от автоджамбази на ВИС-1.

На другия ден във в. „Труд“ на половин страница бяха публикувани поредица от снимки на млади мъже, сред които се разпознаваше и физиономията на моя „посредник“ от вчерашния екшън, с призив бдителни граждани да се обадят, за да съобщят за престъпленията на особено опасна банда. Очевидно с тази добре организирана и съвсем неслучайна провокация се целеше да се проверят реакциите след успешно направения удар.

Ето как престъпниците постепенно бяха преминали от евтини „кукли“ за по 50 долара към сериозните акции за по няколко десетки хиляди. Неслучайно мнозина са убедени, че същите играчи вече „преобръщат“ милиони, за сметка на нашия общ пробит джоб.

А моите надежди за положителен финансов резултат от конкретната новогодишна кампания се изпариха заедно с онези 20 х. д, които потънаха за откуп на черния баварец, временно отнет от моя добър приятел. Ето и какви въпроси трябваше да се решават в бизнес средата на тогавашна България. Все още се чудите откъде идва отвращението?

Все пак номинално целта бе постигната. Дори нещо повече - точно 137 пасажери се качиха на борда на самолета, като междувременно предварително договорената по-малка машина трябваше да бъде заменяна с по-голяма, тъй като резултатите надскочиха всички предварителни прогнози и надежди. Вярно е, че с нас пътуваха около 20-на ВИП гости, включително министър, както и шеф на авиокомпания и бъдещ директор на софийското летище заедно с техните семейства, освен това - лидер на парламентарно представена партия, заедно с компания от петнайсетина души, но аз разбирах, че това бяха необходими разходи, които всяка едва прохождаща компания с големи амбиции трябва да направи в името на своя положителен имидж в обществото.

По-важно бе, че в Анталия успях да закарам и целия персонал на фирмата, за да могат колегите лично да се запознаят с новото за България направление, което според скромната ми преценка имаше огромни перспективи за развитие.

Така посрещнахме новата 1996 г. – сред слънцето на Анталия и неизбежните издънки на посрещащата страна. Една от големите бе, че тя не оцени в достатъчна степен състава на нашата група и тръгна да развежда, без предварително да ме предупреди за това, из разни чаршии не само обикновените туристи, но и нашите ВИП-гости. Наложи се впоследствие положението да се замазва с допълнителни официални мероприятия, но петното вече бе оставено, а всякакви опити то да бъде изтрито обикновено носят малък или никакъв резултат.

Ех, ако всичко зависеше само от един човек? Уви, колкото е по-мащабна една система за разделение на труда, толкова повече функциите на всеки отделен елемент губят от своята относителна тежест, за сметка на често хаотичното движение на по-малко отговорните като поведение нейни елементи!

Следва тук!

[1] На една от работните вечери в луксозен ресторант покрай Москва на съседната маса бе и Горбачов, който само четири години преди това благополучно бе успял да разруши втората по мощ страна в света.

[2] За разлика от битуващото мнение за несметните богатства на Доган, по онова време при тях аз видях едно тотално безпаричие, което може да те докара до лудост. Редовно нашите телефони бяха изключвани, което спираше дейността ни, но проблемът идваше не от нас, а от невъзможността партийната централа да се разплати за своите задължения. Дори понякога се налагаше ние да покриваме общите сметки, само за да можем да продължим работа. Същото ясно пролича и по време на пътуването ни до Анталия, когато човекът наистина искаше да покрие част от разходите си, но просто нямаше с какво. Неслучайно по онова време мнозина го характеризираха като скъперник, без обаче да познават нещата вътре от кухнята.  Едва към края на моя престой на бул. Стамболийски 45А се заговори за подготвян център, който да осъществява някакъв бизнес, но лично аз така и не видях резултатите от дейността му.

Сега, когато чета за Пеевски , си мисля, че идеята на Доган за подобно явление е назрявала не и без отчитане на опита натрупан от нашето сътрудничество. Но това са само мои лични догадки!

Ако ви идва резонният въпрос: отговарям с „не“ - едва ли аз можех да бъда в ролята на Пеевски! Твърде много наглост и безочие се иска, за да изпълняваш ролята на олигарх, пък бил той и партиен, в български условия!

[3] Лично за себе си гарантирам, че винаги и при всякакви обстоятелства съм покривал своите финансови задължения към всекиго, без значение какво е положението му в обществото и в бизнеса.

[4] Тогава, а и по-късно приятно ме изненадваше фактът, че по-голяма част от тях бяха т.н. „етнически българи“.

[5] Той и досега си остава привлекателен мъж.

[6] На това място днес е разположен Мол София.