Постановка на типовете взаимодействие

След като вече имаме въведени пари в обращение, можем да преминем към разглеждане на взаимодействието между две икономики, прилагащи различна степен за разделение на труда (развити и развиващи се икономики).

В света съществуват няколко модела на взаимодействие между богати и бедни държави. Преди всичко, да уточним обаче от какви мотиви се движат двете страни, търсейки взаимно сътрудничество.

Развитите икономики се нуждаят от нови пазари за реализация на своята продукция, без което иновациите[1] са невъзможни.

За да илюстрираме този процес, нека разгледаме следния пример: да си представим, че имаме занаятчия, който се занимава с шиене на обувки. За месец той изработва 5 чифта, направени след предварителна поръчка от негови съграждани от малко градче в провинцията. В един прекрасен ден обаче ситуацията се променя, тъй като в околностите на градчето е решено да се построи казарма, в която са настанени около 1000 войника заедно с техните командири. След първото интензивно учение се оказва, че около 50 чифта обувки се нуждаят от сериозна поправка (което е равносилно на цялостна изработка на нов чифт). И цялата поръчка е дадена на нашия обущар-занаятчия, който въпреки че знае за своите възможности (5 чифта на месец) решава да се хвърли в авантюрата.

Нека видим каква е ситуацията за самия обущар, докато си живее „спокойния“ живот по обслужване само на своите съграждани. Да приемем, че неговият производствен процес по изработка на чифт обувки се състои от 10 отделни операции с различна сложност, всяка от които му отнема по 1 час труд, а тъй като на пазара час труд при най-сложната операция се оценява на 10 лв, то пълната стойност на чифт обувки за него е равна на 100 лв.

Схематично можем да представим технологичния процес на занаятчията по следния начин:

След като пристига поръчката от военните, се налага общо преустройство на цялостната организация на работа, защото е очевидно, че със старите методи изпълнението й е невъзможно. И така, някогашният занаятчия по неволя се превръща в предриемач, на който му се налага да организира производствени процеси изискващи съвсем различни мащаби на дейност.

Преди всичко да си припомним, че самият той оценява всеки свой час работа на 10 лв. Но това той прави, защото най-сложната част от трудовия му процес се оценява именно на такава сума, а след като това е така, то и останалото работно време според него би трябвало да бъде оценявано на същата сума.

При новите условия обаче нашият предприемач (и бивш занаятчия) решава да запази за себе си този най-сложен етап от технологичния процес (отнемащ 1 час и оценяван на 10 лв.), а за всички останали да търси наемни работници от трудовия пазар. Оказва се, че всички тези по-елементарни етапи от производствения процес се оценяват и по-евтино (средно 5 лева на час). След наемането на 9-те работника[2] неговите разходи за изработка на чифт обувки падат до 55 лв (10 лв + 9 х 5 лв). Това е първият непосредствен ефект от технологичното разделение на труда.

Но има и друг, още по-значим. След като се заемат със своята част от работата, някога нискоквалифицираните наемни работници постепенно се специализират в извършване на своята част от работата до толкова, че повтарят ефекта по нарастване на производителността, описан още от Адам Смит – обувната фабрика на нашия предприемач вече с лекота поема поръчките, идващи от военната казарма, като дори производствените мощности позволяват всеки месец допълнително да бъдат произведени още 100 чифта обувки, с което още веднъж пада крайната стойност на продукта[3].

Възниква обаче един сериозен проблем: какво да се прави с тези допълнителни 100 чифта обувки, като се има предвид, че възпроизводственият контур, в чиито рамки работи нашият обущар, се намира в относително равновесие и не може да поеме допълнителното производство - неслучайно досега се е произвеждало само толкова, колкото е необходимо за конкретните нужди на членовете на затворената общност[4].

И тук се връщаме към интереса, който развитите икономики имат от взаимодействието с по-бедните страни и с техните жители, които все още не са се докоснали до „прелестите на цивилизацията“, за които споменахме в началото на тази глава[5].

На това място се налага едно важно уточнение. Въпреки че самата страна е бедна, в нея съществуват групи от по-богати потенциални потребители, които във всеки момент са готови да купят луксозните продукти, произвеждани в по-развитата система за разделение на труда. Впрочем, корупцията в бедните страни, с имуществената диференциация до която тя води, дава мощен тласък на този процес на търговско взаимодействие[6].

[1] Процесът на повишаване разделението на труда.

[2] Които първоначално съвсем не са така добре квалифицирани, както той самият.

[3] За обущаря ще се появи голям проблем, ако изведнъж казармата се закрие и поръчките секнат. Точно това се случи с българската икономика в началото на 90-те години на XX век, когато основният наш потребител се отказа да приема произведените от нас, с технологии на клиента, продукти по дотогава договаряните условия.

[4] Впрочем, това съображение дълго време налага своите ограничения и в средновековна Европа чрез прилагането на т.н. „цехова организация на производство“, преди да настъпят бурните времена на промишлената революция.

[5] Именно откриващият се достъп до голямото разнообразие от произвеждани продукти на развитата страна кара по-бедната активно да търси търговското взаимодействие.

[6] За процеса на такова взаимодействие много по-изгодно е средствата да са концентрирани в едни ръце, вместо да се разхвърлят на малки суми сред множество дребни потребители. Например, човек „спестил“ 1 млн. евро е твърде сериозен претендент за различни луксозни продукти предлагани на развитите пазари, докато ако тези средства бъдат разпределени между 1000 човека по 1000 евро за всеки, те най-вероятно ще бъдат похарчени за сравнително евтини продукти, произвеждани в рамките на бедната икономика.

------------------------------------
Продължение от този линк:
http://krizata.blog.bg/biznes/2017/10/04/.533540