ДИСБАЛАНСИТЕ ПРОГОВОРИХА!

Сигналът, който се съдържа в заглавието на настоящата статия, едва ли е новина за специалистите, които следят отблизо  динамиката в развитието на националния стопански комплекс и на финансово-икономическите показатели в него. Метафората за говорещите дисбаланси е адресирана към друга - за съжаление рядко четяща -публика.  Имаме предвид  т.нар. политическа  класа и  по-специално, онези нейни кохорти, които периодично достигат до върховете на властта и получават правото да се разпореждат със съдбините на държавата. Към тях отправяме предупреждението: българската икономика продължава да затъва в кризата, привнесена и отвън, но в голяма степен рожба на собствена недалновидност (да не употребяваме термина „саботаж“) и упорито нежелание да се чуят предупрежденията на експертите, работещи професионално по икономическата проблематика (да се прави разлика от бенефициентите на различни грантове, изпълняващи задачи, често нямащи нищо общо с българския национален интерес).

Действително, причините за срива не  са само външни, свързани с институционалната ни принадлежност към ЕС. Факт е, че в обединена Европа от две години тече трудно удържим процес на верижни фалити в периферните икономики,  ерозиращи и ядрото на общността. Но българската икономика е придобила свой, високорисков кризисен  синдром, който  вече я вкарва в опасна низходяща спирала.

Когато говорим за кризисен синдром, имаме предвид комбинираното действие на няколко ключови дисбаланси в макроикономическата система на реалната икономика, дисбаланси, които продължават да се задълбочават, оставени да се развиват по естествен път, до скорошното им неминуемо експлодиране, с непредвидими последици за социално-политическия ред в страната.

Изключително е трудно да се говори за реална икономика в български условия, тъй като в последните десетилетия върху нея се стовари тежкият сатър на т.н. „пазарни реформи“, който имаше за задача да прекара през гилотината всичко що-годе конкурентоспособно, заплашващо спокойствието на нашите преки съперници на глобалните пазари.

Резултатът от този самоубийствен, за държавата ни процес, е пълната ни деиндустриализация, загубата на голяма част от трудово-квалификационния потенциал на нацията, оттеглянето от традиционни пазари, завоювани преди това в тежки битки със сериозни транснационални корпорации по всички части на земното кълбо!

Днес страната ни разчита за своето „развитие“ на т.н. „еврофондове“, но да не забравяме, че тези многомилионни инвестиции реализират най-вече чуждестранни технологии в различни области, без да дават какъвто и да било шанс за развитие на собствена научно-технологична база, способна да се превърне в пряк конкурент на същите тези крайни бенефициенти по общоевропейските програми.

Не по-порочна е практиката на чуждите „български“ банки да финансират единствено и само потреблението на домакинствата, като тази целенасочена политика в голяма степен стопира всякакви опити за развитие на националния производствен потенциал, по пътя на създаването на предприятия, в състояние успешно да се конкурират на пазарите на ЕС.

Всеки може да потвърди, че самата идея да видим в масов порядък български продукти на германските или френските, или полските пазари изглежда крайно утопична, поне в рамките на днешната парадигма за развитие, възприета у нас.

Тази липса на национална стратегическа политика за реалния сектор на икономиката, ни вкарва в спиралата на вечно догонващите, без каквато и да е перпспектива дори за момент да съкратим изоставането. Днес изглежда кощунствено дори да се споменава историческият факт, че в определен период от стопанската си история България имаше по-големи обеми индустриално производство от двете ни южни съседки, Турция и Гърция, взети заедно!

Известен резултат е, че за последните две десетилетия на непрестанни реформи, страната ни загуби повече свои граждани (най-висококвалифицираната част), отколкото жертва по време на всички войни, водени през XX век.

Ако не се потърси промяна в тези структурни дисбаланси, всякакви други конюнктурни дискусии и палиативни решения, в една или друга област на стопанския и обществен живот, ще са само поредното разочарование при продължаващото ни пропадане в бездната на стопанската разруха.

За съжаление, всякакви опити да се фокусира вниманието в тази посока на разсъждения, среща напълно организираната съпротива на добре отглежданата кохорта от лобисти на чужди за страната ни корпоративни интереси. На България й се отрежда ролята на третостепенна дестинация за алкохолен и нискобюджетен туризъм, като това се разбира от всички, само не и от кръговете, вземащи решенията в стопанската област. А това вече навежда на някои съвсем конкретни изводи!

Що се касае до производните, от деиндустриализацията на страната ни, финансово-кредитни дисбаланси, могат да бъдат отбелязани следните по-важни моменти:

Първият дисбаланс е между паричните резерви и потребностите от покриване на текущи и извънредни плащания.

Двукратната редукция  на фискалния резерв на практика елиминира неговата стабилизираща роля : веднъж заради необоснованото законово решение да се свали  санитарната граница до 4,5 милиарда лева; втори път, чрез волунтаристични  намеси в неприкосновени и стратегически фондове / национализацията на стратегическя резерв на НЗОК , изтеглянето на ресурс от фонд „Козлодуй, предстоящото деблокиране на Сребърния фонд и др./. Трескавите и хаотични действия на правителството за стабилизиране на паричния баланс  само засилват опасенията от ликвидна криза на държавата. Имаме предвид сондажите и исканията за спешни заеми от европейски, близкоизточни и други потенциални кредитори.

Фактите  показват, че държавната хазна е изчерпана до степен, в която предстоящите след броени месеци плащания  по външния дълг ще се окажат непосилни. Вследствие на това за трети път в историята на прехода България може да се окаже в състояние на неплатежеспособност и пред  угрозата от международна изолация.

Вторият дисбаланс е между приходите и разходите в държавния бюджет.

 Сегашното правителство наследи бюджет със задължения към бизнеса и социалните фондове, които можеше да се изпълнят без особени сътресения в краткосрочен период. Разбира се, при условие, че бизнесът и реалната икономика бяха получили необходимата законова подкрепа и коректно отношение към поети и изпълнени договорни ангажименти. Вместо това правителството на ГЕРБ избра стратегията на незабавни и строги ограничения на публичните разходи. Което натрупа над 2 милиарда лева задължения на държавата и общините към бизнеса и доприне са за макроикономическата стагнация и масовото спиране на предприятия и дейности.

Днес ситуацията е още по-тежка. Формално погледнато, неизплатените договори на държавата и общините към бизнеса са четирикратно по-ниски /около 550 милиона лева/. Но в същото време републиканският бюджет натрупа над 2 милиарда лева задължения към НОИ, с което превърна временния финансов недостиг в първия стълб на пенсионната система  в тежък, хроничен дефицит.Паралелно с това правителството едностранно прекрати предвиденото в закона  осъвременяване на пенсиите с индекса на инфлацията. Тихомълком беше отменен и ангажиментът за поддържане на определено съотношение между пенсиите и заплатите – отново във вреда на пенсионерите. От тези „операции” държавата икономисва милиарди левове, които ползва за поддържане на т.нар. нисък /клонящ към нула/ бюджетен дефицит.

Истината е, че неизплатените, т.е. присвоени от държавата пенсионни пари крепят бюджета; пенсионерите са донори на държавата, а не обратното. С всеки изминат ден това противоречие натрупва социален взрив, който рано или късно ще изправи пред сериозни изпитания привидната политическа стабилност в страната.

Третият дисбаланс е между двата основни източника на приходи в бюджета: косвените и преките данъци.

Съотношението между тях при формирането на приходите през 2011 г. е  70,4:29,6 / докато за ЕС-15 то е значително по-равновесно: 53,8% към 46,2%/. Причината за асиметричното разпределение у нас е ясна: хазартното въвеждане на плоския данък с рекордно ниски  10 процентни ставки. Което закова  постъпленията от корпоративния данък и от ДДФЛ на равнището от 2009 г.

При повторна рецесия и очертаваща се ликвидна криза , да  намаляваш данъци и осигурителни вноски е не само хазартна политика /известно е в чий интерес е тя-на свръхбогатата олигархична прослойка/; това е политика, граничеща с безумие!

Отделно стои острият проблем за източването на хазната чрез контрабандни сделки. Въпреки отчитаните успехи от правителството,  над 50% от трансграничната търговия продължава да е контрабандна, или се извършва по начини, позволяващи да се избягват митническите сборове. Според изчисления на експерти, загубите за бюджета от тази черна дупка са над 2 милиарда лева годишно. Контрабандата на наркотици не влиза в тази сметка. Известно е, че и тук България заема челно място в Европа /справка, неотдавнашният скандал в Австрия и Германия, прикрит у нас, с българската контрабанда на херион/.

Четвъртият дисбаланс е между официалната и неформалната икономика.

 През втората половина  на 90-те години официциалната стаистика съобщаваше, че делът на втората икономика е под 20%; в навечерието на кризата този дял беше около 30 %; специализираните изследвания показаха, че  в разгара на кризата делът надхвърли 50%. Днес първа в България е неформалната икономика, а официалният сектор мина на второ място. Само че статистиката , а и ведомствените отчети и управленските анализи, не отразяват  тази макроикономическа метаморфоза.

Днес българската икономика не е комбинация от бял и сив сектор  /за черния, криминалния сегмент стана въпрос по-горе/; националната икономика е посивяла тотално; и в много отношения /осигуряване на свежи пари, заетост, доставки, пазарни дялове и пр./ задава импулси и към официалния сектор. Негативният ефект е главно върху несъбраните приходи в бюджета и социалното осигуряване. Има обаче и положителни ефекти – неформалната заетост е спасително пристанище за стотици хиляди семейства, които иначе не биха оцеляли в кризата.

Петият дисбаланс е между заплащането и производителността на труда.

С този показател се спекулира непрекъснато. Неолибералните икономисти и значителна част от бизнеса системно проповядват една измислена теза: че заплатите в България изпреварвали в растежа си производителността на труда; че като цяло разходите за труд в България растат с недопустимо високи темпове /в това говорене и приглася ЕК /. Но статистическите изчисления, вкл. и тези на Евростат по мониторинговия механизъм,  не са коректни. В България масово се съкращават нискоквалифицирани, т.е. нископлатени работници. Размерът на съкращенията е огромен - за три години безработицата нарастна над два пъти, главно за сметка на споменатия контингент. Обяснимо е, че при такова възходящо преструктуриране на заетите средната заплата ще се повишава. Но този тренд в никакъв случай не означава, че агрегатната сума за заплати в България се е увеличила и че делът на работните заплати в БВП расте с изпреварващи темпове спрямо средното равнище в ЕС.

Истината е, че участието/делът на капитала и труда в БВП системно се променя, но в полза на капитала. Показателят, измерващ това съотношение, според разчетите на синдикални експерти,  е достигнал безпрецедентно ниското равнище от 15 на сто компенсиране на труда. Което показва, че традиционният проблем за ниската цена на труда, генериращ демотивация и неравенство, е изострен до крайност. Разкъсването на връзката „заплащане-производителност на труда” вече си казва думата, в контекста на намаляващата конкурентноспособност на българската икономика. От недоплатена и немотивирана работна сила не може да се очаква да даде високопроизводително и качествено производство.

Всеки от посочените дисбаланси се появи преди или по време на първата фаза на икономическата криза у нас. По всеки от тях са ставали публични дебати.

Проблемът днес е в това, че е достигнат момента, когато не паралелното и единичното, а комбинираното действие, т.е.взаимодействието  на макроикономическите дисбаланси генерира нестабилност.

 Което изисква да се приложи комплексно лечение, да се атакува синдрома на кризисното заболяване. Ако държавните институции, /на първо място правителството/ , както и социалните партньори се забавят, очертаващата се тенденция за втора рецесия, преминаваща в депресия, при паралелна ликвидна криза, ще има катастрофални последици за българската икономика.

Кои са инструментите на споменатото комплексно лечение?

В областта на макроикономическата стратегия това е: неотложно вкарване в действие на стимулиращ пакет от мерки за оживление на реалния сектор / главно на средния и дребния бизнес/; технологичното обновяване; образованието и научните изследвания. България следва да преподпише Фискалния пакт, като се пресъедини към клаузите в четвърта глава, както и да приеме своя програма за реализиране на икономическите приоритети, приети  от Съвета на Европа /1-2 март, 2012 г. в Брюксел/.

 Що се отнася до нужните инвестиции, вместо хаотичните искания /наподобяващи международна просия/ следва д се избере и одобри от парламента стратегия, която би заложила на стратегически външен заем, придобит на капиталовите пазари, или заем от държава, с разполагаем инвестиционен ресурс и стратегически интереси в региона на Югоизточна Европа. По-голямата част от осигурения свеж ресурс би трябвало да се концентрира в национална инвестиционна банка, която да конкурира чуждестранните банки у нас и да раздвижи кредитния пазар.

В областта на публичните финанси и бюджета. Фискалната стабилност следва да се пази, но в допустими и икономически обосновани граници. Според международни и български икономически експерти, поддържането на бюджетен дефицит  около 2 % от БВП и на дозирано покачване на външния дълг до 25% няма да навреди на националната икономика; обратно, ще генерира здравословни импулси към вътрешното потребление, производството и услугите, заетостта.

Отделно стои неизбежната корекция в данъчния модел. Предстоящото изработване на проекто-бюджета за 2013 г. и на индикаторите за средносрочно развитие, са подходящ повод за експертна /неполитизирана/ дискусия относно избора на вариант за въвеждане на прогресивно-подоходен данък, съобразен със спецификата на българските  публични финанси. Най-препоръчваният вариант е стъпаловидно въвеждане на няколко промени: необлагаем минимум при ДДФЛ /през 2013 г/; тристепенна скала на същия доход от 10, 15 и 25%, приложена от 2014 г.; респективно умерено повишаване на ставката  при корпоративния данък, на осигурителните вноски.

Даваме си сметка, че подобни идеи ще предизвикат остри възражения сред средите на пазарните фундаменталисти, които имат подавляващо влияние върху управляващото мнозинство. Но неолибералните мерки и експерименти, препоръчвани от тях, вече достигнаха своя предел - като степен и дълбочина на негативно въздействие. Българската икономика имаше добри резерви, потенциал и перспективи за развитие през първата половина на миналото десетилетие. Вместо растеж на конкурентноспособността, днес същата тази икономика демонстрира тежка обремененост със структурни диспропорции и се задушава от хроничен недостиг на инвестиционен ресурс.

 Колко време още трябва да мине и какви жертви трябва да дадат бизнесът, работещите, пенсионерите и младите поколения, за да се докаже несъстоятелността на неолибералната доктрина? В  плен на която България е вече две десетилетия!