Световната криза поставя много въпроси за това, в какво направление вървят днес човечеството и глобалната икономика. Без предварително получаване на отговорите на тези въпроси е невъзможно планирането на адекватни антикризисни действия, които да могат ефективно да изведат световната общност на пътя на оптималното развитие, а също така да помогнат в избягването на подобни кризи в бъдеще.

 

Пътят на капитализма

 

Първият и главен въпрос е: каква е природата на капиталистическата криза, нейната дълбока същност?

Достатъчно е ясно какво е криза.

А какво е капитал? Има няколко термина за това понятие, но най-простият, отразяващ същността му, е определението за капитала като излишък от нещо, с което хората се разпореждат (притежават), имащо определена производствена или потребителска ценност.

Капиталът, разбиран в този смисъл е съществувал винаги.

Първият капитал, с който е разполагал още първобитният човек, е бил излишъкът от време, което той могъл да отдели от своите ловни делници, за да го използва за изобретяване на копия, въдици и други приспособления, облегчаващи добива на храна.

В аграрната епоха основен капитал става земята, чиято владетели били аристократите. Те я притежавали в огромни количества, много повече от необходимото за изхранване на семействата им и не я обработвали сами.

Собствениците-аристократи поддържали военна инфраструктура и изхранвали дружините си изземвайки (в качеството на получаване на аренда) част от продукцията, създавана от жителите населяващи земите им.

Този принцип на природна рента действал, в една или друга степен, във всички аграрни общества, без значение от конретната форма на организация в йерархията на аристокрацията.

Особеност на аграрното общество е неговата икономическа затвореност – автаркичност. Теоретично такова аграрно общество може да съществува безкрайно дълго време, тъй като то не потребява невъзобновяеми ресурси и се саморегулира по численост чрез възобновяеми източници. В случай, че продоволствията престанат да бъдат достатъчни, слабите членове на такова общество умират от глад в някоя от слабите на реколта години, но в по-благополучните периоди числеността на популацията се възстановява на предишното ниво.

Като правило такава автаркия е нереализуема на практика в своя чист вид, заради активността на съседите-аристократи.

В общество, в което земята е основа за могъщество, конкурентната борба, изразяваща се във феодални междуособици, задава посоката на консолидация на земите в едни ръце.

Феодалното общество, следващо такъв тренд на развитие, се стреми да приеме форма на абсолютна монархия.

Този стремеж, характерен за аграрния капитализъм, е точно такъв по своята същност, както и появилият се много по-късно, в индустриалния капитализъм - за получаване на един или друг монопол, а във финансовия – стремежът за придобиване на пълен контрол върху кредитните продукти и върху финансовата система като цяло.

Но засега да се съсредоточим върху еволюцията на общественото устройство и капитала.

В хода на процеса на централизация, властимащите, ползвайки се от своите права на върховни суверени, от военната сила и родствените връзки, получавали достъп до разширяващи се земеделски ресурси, което им давало възможност да поддържат все по-сложна инфраструктура.

Във връзка с централизацията и подобряването на инфраструктурата се развивала и вътрешната търговия. Различните региони – големи територии, управлявани от централизираната власт, се включвали в разделението на труда, свързано с конкретни естествени особености на почвите, климата и географията.

Усложняването на структурата на вътрешната търговия и задълбочаването на разделението на труда увеличавало, на вътрешния пазар, ролята на златото в качеството му на еквивалент на стойността, тъй като примитивният бартер вече не бил в състояние да обслужва всички потребности на развиващата се икономика.

Могло ли е такова усложнило се, но все още преимуществено аграрно общество, да съществува обособено, подобно на по-ранните и примитивни социално-териториални образувания? Вече не.

Веднага след като златото започва да играе значима роля в стоковия оборот, станал необходим неговият постоянен приток за поддържане на икономическия растеж. Самият растеж (след появата на големите вътрешни пазари, обединени под сянката на единната власт и свързани с обща инфраструктура, благодарение на развитата търговия) в много отношения вече се осигурявал от пазарната конкуренция. Значението на златото като капитал станало съпоставимо с това на земята, която все още произвеждала огромната част от цялата потребявана продукция с масово търсене на вътрешния пазар, като постепенно то (златото) изпреварвало земята по своето значение.

Поддържането на икономически растеж било жизнено необходимо за зараждащия се нов търговски елит, тъй като това бил естественият и единствен източник на власт за този новообразувал се слой на обществото.

Именно елитът подбуждал и подкрепял набиращите сили от новоизграждащи се социални групи в централизираните държави, за да търсят пътища за своето обогатяване. Именно той снабдявал изследователските експедиции при търсенето на нови пазари за реализация на местната продукция, той започнал да кредитира аристокрацията със злато, тъй като последната, във връзка с усложняването на социалната организация на обществото, започнала да се нуждае, все повече, от скъпоценния метал за поддържането на инфраструктурата и заплащането на армията и бюрокрацията.

Така, на базата на аграрния капитализъм, във връзка с усложняването на неговата социална и икономическа система, се зародил търговският капитализъм, а заедно с него се появил и първият търговски, а от него и банков капитал, който в началото на процеса принадлежал, все още, на търговските кантори.

Процесът на тези преобразувания вървял неравномерно в различните части на Европа, при това първата му фаза завършила през ХIII век с няколко крупни банкови краха, които били провокирани от банкрутите на английския и френския кралски дворове.

Последвалият упадък на европейската търговия забавил процеса на развитие на икономическите отношения с повече от столетие.

Ситуацията се задълбочила от чумната епидемия.

Общият тренд на развитие, обаче, си оставал неизменен и вече през ХV век, векът на великите географски открития, процесът на развитие на търговския капитализъм се възобновил с нова сила.

Притокът на злато от Новия свят осигурявал, за известно време, развитието на търговията, освен това далечните плавания създали търсене на качествено нови технологии, давайки импулс на научно-техническия прогрес.

Във връзка с развитието на науката и техниката технологиите се усъвършенствали, докато накрая не се появили механизми, станали ефективни заместители на мускулната сила, но нуждаещи се от външна енергия.

С появата на тези механизми човечеството встъпило в индустриалната епоха, в която значителна роля започват да играят невъзобновяемите ресурси.

Появил се нов проблем: вече не било възможно качествени, сложни механизми да се създават с индивидуални усилия – за тяхното изготвяне е трябвало да се координират възможностите на много хора, а това са могли да правят само тези, които притежавали станалия универсален по това време капитал – златото.

Тези, които създавали промишленост, се превръщали в нейни собственици. Механизмите и машините, заменящи все повече човешкия труд, се превръщали в нова форма на частен капитал – промишлен капитал.

Точно така, както по-рано феодалът получавал рента за използването на своите земи, промишленикът прибира рента за ползването на механичните оръдия на труда – негова собственост, с които работниците работят във фабриките му.

И точно по същия начин той се стреми да увеличи своята рента.

Все по-големите мащаби на промишлените проекти изисквали вече такива обеми на капитала, които не се покривали от количеството злато, едновременно иззето и мобилизирано от оборота, благодарение на което дълговите задължения станали основа за финансиране на промишленото развитие.

С времето златото било заменено от банкноти и полици, банковата система на държавите – централизирана и унифицирана, приемайки формата, съхранена и до днес – двустепенна банкова система, в чийто център се намира централната банка.

След появата на института на централната банка се унифицитат и банкнотите – те стават национални пари и правителствата започват да задължават всички в държавата да ги приемат за разплащане на търговския оборот, по фиксиран курс спрямо златото.

По този начин парите престават да бъдат златни и стават национални.

Процесът вървял ръка за ръка със завършването на формирането на буржоазната класа и превръщането на населението на държавата в нация, когато националната идентичност и гражданство (поданство) започнали да играят значителна роля при самоидентификацията на хората.

Въпреки това, в международната търговия все още се използвало златото, което продължило да играе ролята на международни пари.

Всеки капиталист, бил той феодалът-аграрник, чийто капитал била земята; търговецът с капитал - караваната, складовете и златото; промишленикът с фабриките и националните пари, заменили междувременно златото; банкерът, чийто капитал са дадените от него заеми, с лихвен процент осигуряващ му доход – всеки капиталист съществува благодарение на един или друг вид получавана рента.

Рентата увеличава капитала, а точно това е нужно на капиталиста.

От момента, в който натуралната размяна отстъпва място на паричния обмен, цялата рента се монетизира.

Паричната маса в този процес се дели на две части: тази, която формира крайното търсене (заплати, данъци) и другата, която обслужва инвестиционните потребности на икономиката.

От гледна точка на капиталиста и първата, и втората са разходи, намаляващи рентабилността на неговия бизнес, докато основната задача на капиталиста е да максимизира точно тази рентабилност.

Именно в това се заключава фундаменталия парадокс: ако капиталистическата икономика е автаркия, то най-простия начин да се увеличи рентабилността е чрез съкращаване на издръжките за сметка на намаляването на данъците и заплатите.

Но именно за сметка на данъците и заплатите съществува масовото търсене. Решението на този проблем, в определена степен, е намерен в кредита. При това кредит както за частните лица, така и за предприемачите. Та нали инвестициите постоянно се превръщат в заплати и обратно.

В икономика, в която главната част от всички пари възниква като банков кредит, те (парите) се създават само чрез главницата.

А откъде в този случай могат да възникнат процентите, които трябва да се платят по кредитите? Като правило, от новия банков кредит. При това не е важно дали този кредит ще бъде теглен от същия заемополучател за финансиране на предишния, или ще бъде взет от друг заемащ, станал потребител на продукцията и услугите на първия.

Ако цялата парична маса е създадена като кредит, отникъде не могат да се вземат пари за погасяване на процентите по заемите, освен чрез нов кредит. Това обуславя експоненциалния ръст на дълговете в съвременната капиталистическа икономика. И основният проблем е в това, че желанието за даване на кредити от едни институти зависи от търсенето на кредити от другите участници на пазара. Колкото повече кредити се дават в една икономика, толкова по-голяма е вероятността длъжникът да намери средства, за да върне старите дългове.

И обратно, под влиянието на някои събития, като рухването на цените на недвижимите имоти или на фондовия пазар, еуфорията на кредитирането отстъпва място на страха.

Опасявайки се за своите активи, икономическите агенти съкращават обемите на даваните кредити - действайки в собствен интерес кредиторите влошават ситуацията като цяло, което създава синергичен ефект.

Именно това е криза, и избягването на такова явление в капиталистическата икономика е невъзможно по принцип – механизмите на подобни кризи са заложени в самата логика на системата, нещо повече, те са вградени в психологията на нейните участници, формирана от тази логика.

Някои мислители от XIX век, (в частност - Карл Маркс) разбират неизбежността на подобни кризи. Това откритие ги стимулира към търсене на нови социални модели за организация на обществото, като това търсене особено се активизира след „Дългата Депресия” – тежката икономическа криза от 70-те години на XIX век, за която днес малко хора си спомнят – днес по-коментирана е Великата Депресия от 30-те години на XX век.

Но тогава, във втората половина на ХIХ век, в Европа се наблюдава бум на пазара на недвижимите имоти, аналогичен на американския бум от началото на XXI век.

По това време правителствата на развитите европейски страни (Германия и Австро-Унгария) активно стимулират строителния бум, особено в столиците си. През 1873 година балонът на недвижимите имоти се спуква, и европейските банки започват да се разоряват.

От Европа банковата криза се прехвърля към САЩ.

През септември 1873 година един от най-големите железопътни девелопъри по това време - Джеймс Кук - обявява фалит по своите задължения, след което американският фондов пазар рухва.

През следващите три години в САЩ банкрутират няколко стотин банки, малкият и средният бизнес се задъхват без кредити, безработицата достига 25%.

По този начин, кризата служи като стимул за развитие на новото направление в икономическата теория, стъпило най-вече на трудовете на Карл Маркс – социалистическото направление.

Досега разгледахме пътя и логиката на капитализма, нека се обърнем и към социализма.

 

Пътят на социализма

 

Историята на социализма е по-кратка от тази на капитализма.

В икономическата теория на XIX век социализмът се появява в качеството на междинно звено между капитализма и комунизма, който, според мислите на теоретиците на лявото движение,  е идеала за социално-икономическо устройство на обществото.

Според тяхната теория, ако капиталистите бъдат унищожени като класа, а функцията по инвестиране в развитие на производството, както и последващото разпределение на промишления продукт - и това на планова основа, се предаде на държавата, то по този начин може значително да се повиши ефективността на икономиката.

По мнението на левите теоретици, икономика без каквито и да било спестявания от една страна, и без стоков дефицит на продукцията с масово търсене от друга, е значително по-ефективна, отколкото капиталистическата икономика, където значителна част от усилията и парите се харчат за постоянното и спекулативно, по своята същност, търсене на пазарно равновесие както и за издръжка на управляващата класа.

Такава икономика ще има възможност за бърза консолидация на ресурси, често необходима за различен род големи социално-инфраструктурни проекти. Подобна съгласуваност е значително затруднена при капитализма, поради сложността на голямото количество разностранни частни интереси. В рамките на капиталистическата икономика подобни проекти понякога са и невъзможни, заради това че те не носят печалба или възвръщаемостта им е твърде бавна.

Основното конкурентно преимущество на плановата държавна икономика се състои в потенциално по-ефективното управление на ресурсите на нацията като цяло, което би трябвало да изведе, чрез своите темпове на растеж, такава икономика далеч напред спрямо обикновената капиталистическа.

В крайна сметка, при този вид икономика ще настъпи момент, когато, благодарение на много високата производителност на труда и на научно-техническите постижения, разходите за производство на стоки с масово търсене ще станат толкова ниски и самите стоки ще могат да се произвеждат в такова изобилие, че ще можем да се откажем от паричната система като механизъм за разпределение на материални блага.

Това е и същността на комунизма, когато „всеки ще дава според способностите си, а ще получава според своите потребности ”, и всичко, което осигурява жизнената дейност на човека, ще му се предоставя фактически даром.

Тази идеална логика работи, но само до определен момент - както показва опитът на страните от „бившия социалистическия блок” (каквото и да твърдят днешните либерални икономисти).

Плановата държавна икономика действително показва успешност именно в това, че дава решения на общонационалните икономически задачи, които изискват консолидация на значителни ресурси и производителни сили за своето реализиране.

На първо място, плановата икономика показа своята успешност при форсираното създаване на промишлена, отбранителна и социална инфраструктури.

Благодарение на тази успешност и на това огромно национално богатство, което бе създадено по време на социализма във вид на инфраструктура, безплатни системи за образование, медицина и комунални услуги, България се държи на повърхността и до момента.

Трябва честно да се признае, че практически никакво ново национално богатство, съпоставимо с това, появило се по времето на социализма, не бе създадено в страната ни през последните 20 години.

Сред радетелите за свободна пазарна икономика е модно да се припомня с какви значителни човешки и морални жертви са платени тези успехи в началния етап на социалистическото развитие. Упреците на тези хора, по адрес на системата, са несъстоятелни по две причини.

Най-напред, човешките и морални жертви от големите икономически кризи на капиталистическите икономики, когато милиони хора умират или са поставени на границата на икономическото оцеляване, са съпоставими и дори надхвърлят по мащаби загубите, дадени навремето от народите на социалистическите страни, по време на началните стадии на изграждане на техните икономики.

В периода на Великата Депресия САЩ губят около седем милиона човека, два милиона умират от глад, а хората, лишени от възможността да осигуряват минималните си ежедневни доходи, работят в трудови лагери за мизерни пари, в условия, които не са се отличавали много от сталинските лагери ГУЛАГ.

На второ място, не може да се твърди, че съществува някаква универсална етика, съгласно която постъпките на дадени народи и техните управляващи трябва да се осъждат и заклеймяват.

Това, което съответства на протестантската етика на американския капитализъм, не отговаря нито на възрожденската православна етика на поробените българи, нито на комунистическата етика на социалистическа България, в която логиката на обществената система изискваше интересите на обществото като цяло да се зачитат приоритетно пред тези на индивида.

А съвременната философия на постмодернизма въобще предполага, че съществуват толкова истини, колкото са живите човеци, отричайки в същността си обективната реалност, а заедно с нея и Универсумът във всички негови форми, и като следствие, каквато и да е универсална и социална етика.

Социализмът не трябва да бъде съден по мерките на капитализма, както и да съдим капитализма по мерките на социализма, тъй като от гледна точка на общия хуманизъм и едната и другата системи са изисквали съпоставими жертви за развитието си и са били несъвършен модел на общество.

Въпросът, на който следва да се търси отговор се заключава не в това, каква система е по-правилна и по-хуманна, а в това, как да се обединят техните достойнства, в рамките на една по-съвършена социална система, и как да се използват преимуществата на всеки от подходите за отсраняване на недостатъците на другия.

За да се направи това, трябва да се разбере, в какво се крие дефектът на логиката на социалистическата икономика?

Защо този успех, който социалистическите страни развиваха до началото на седемдесетте години, завърши с период на застой, деградация на управляващия елит, системна икономическа криза, прераснала в криза на държавността и довела, в крайна сметка, до разпад на „социалистическия блок”?

Отговорът на този въпрос е невъзможен без признаване на простата истина: теоретичният фундамент на социалистическата икономика, която бе призвана да стане по-ефективна, отколкото капиталистическата, се роди от понятийния апарат на самия капитализъм, и оттук фундаментална грешка бе самото противопоставяне на двете системи една на друга.

Ако имаме автомобил, ние сме свободни да пътуваме с него където пожелаем, спазвайки правилата за пътното движение. Но ако нямаме план на пътната инфраструктура, каквато и цел да си поставим, ние ще се лутаме, не знаейки къде да завием. От друга страна, крайно неудобна може да се окаже ситуацията, когато цялото автомобилно движение, ръководено от някакъв единен център, бъде парализирано заради грешки в алгоритъма на управление.

Още по-лошо е когато този алгоритъм по принцип не допуска, Вие да достигнете там, където лично на Вас Ви е необходимо да се окажете – тогава собствеността върху автомобила става безсмислена.

Хиперцентрализацията е опасна заради това, че малките грешки в управлението могат да доведат до разрушителни последици с голяма сила, директивното управление на личната свобода е глупаво и вредно, но и хаоса на личната свобода без план е фундаментално слабоефективен.

Щом като понятийният апарат на социалистическата икономика е роден от капиталистическия, тогава социалистическата следва да се опише в термините на капиталистическата икономика, за да се разберат преимуществата на социализма, от гледна точка на капитализма и да се видят собствените недостатъци на последния.

Недостатъците на капитализма, изложени и по-горе, са очевидни.

Те се заключават в това, че свободната пазарна икономика не съдържа в себе си институционални механизми за регулации в процеса на преразпределение на доходите на населението, които трябва да поддържат масовото търсене в сферата на частните инвестиции.

Либералната капиталистическа икономика периодично поражда кризи, които се явяват процеси на спонтанна корекция на възникващия икономически дисбаланс между крайното търсене и натрупване, и между финансовите активи/пасиви.

Кризите изострят дефицита на потребление, отстраняват в шоков режим споменатите дисбаланси и рестартират капиталистическата икономика отново.

Въпреки, че шокът може да се смегчи от държавното регулиране, както днес се случва в САЩ, той не може да бъде избегнат, като всички досегашни опити да се създаде стабилна либерална капиталистическа икономика се оказаха несъстоятелни.

Последната версия на такава икономика доскоро се считаше за безкризисна, на основание на това, че се направи опит финансовата надстройка, стояща над реалния сектор на икономиката, да се превърне в икономическа база. Утвърждаваше се, че тя (финансовата надстройка) не може да влезе в криза благодарение на това, че се управлява в съответствие със строги математически алгоритми, фактически, реализирайки идеята за финансово планиране.

Тази последна версия рухна пред очите ни през есента на миналата година, в момента на фалита на Lehman Brothers – най-високотехнологичната (в смисъл на използване на сложни финансови технологии и структурни финансови инструменти) инвестиционна банка на Уолстрийт, която с право се считаше за сърце на „постиндустриалната” финансова икономика.

А недостатъците на социализма се заключават в това, че той, ръководейки се от понятийния апарат на капитализма, се развива в съответствие с неговата логика, и не може да функционира по никаква друга схема.

На практика това води до парадокса, че социалистическата държава, монополизирайки инвестиционния процес и потреблението на ресурсите на цялото общество, се превръща в държава-суперконцерн, в който бюрокрацията започва да играе мениджърска роля, ръководейки по същата капиталистическа логика – тази за минимизация на разходите. Тук се включва и повишаването на стандарта на живот на населението, и логиката за максимизация на инвестициите.

Ето защо в момента, в който основните социално-политически задачи на такава държава, в която се провъзгласяват подобни цели, необходими за задължително достигане, се оказват решени, тя спира развитието си.

Общонационалните цели са важни, но техният брой не е голям: образование, здравеопазване, транспортна и военна инфраструктура, социално осигуряване, жилища… Логиката на унификация, която е актуална за социализма, ефективно решава тези въпроси на масово ниво, по пътя на създаването на съответните стандартизирани отрасли.

Но след като веднъж тези отрасли са изведени на достатъчно високо равнище на развитие, когато народът като цяло е нахранен, облечен (даже и да не са най-разнообразните дрехи), здрав и защитен, по-нататъшното повишаване на търсенето и съответно, стандарта на живот на населението, може да се осъществява само чрез решаването на частно-индивидуални задачи и посредством удовлетворяването на потребностите на групи хора и на отделните личности.

Ползвайки аналогията с автомобила, когато транспортната инфраструктура е създадена в съответствие с плана - автомобилът е сглобен и шофьорът е обучен от системата на образование, тогава се тръгва на път в определена посока, но къде конкретно решава отделно взетият човек.

И тук държавата-суперконцерн, прекрасно решаваща общонационалните инфраструктурни задачи, се оказва несъстоятелна в решаване на въпросите, от които се изгражда целият живот, който, както е известно, се основава на детайлите.

Такава държава е способна да покорява космоса, но се оказва в невъзможност да осигури производството на различни дрехи, тоалетна хартия и други подобни предмети на бита, предназначени да удовлетворят цялото разнообразие от човешки вкусове и потребности, в което е успешен един капиталист.

 

Следва

почти без забележки :)

"С времето златото било заменено от банкноти и полици, банковата система на държавите – централизирана и унифицирана, приемайки формата, съхранена и до днес – двустепенна банкова система, в чийто център се намира централната банка.

След появата на института на централната банка се унифицитат и банкнотите – те стават национални пари и правителствата започват да задължават всички в държавата да ги приемат за разплащане на търговския оборот, по фиксиран курс спрямо златото.

По този начин парите престават да бъдат златни и стават национални."

Мисля, че е по-точно думата "национални" да се замени с корпоративни-частни или монополизирани.

Няма планова икономика, която да може да работи. Плановите икономисти пропускат една важна истина - хората не са машини, за да ги програмираш какво да искат и колко да имат. Така ги правиш парализирани и демотивирани роби. Освен това плановата икономика няма как да бъде в съгласие с реалната обществена нужда, което означава, че винаги ще се получават излишаци и дефицити, което в крайна метка води до загуба на стойност и......ФАЛИТ !