От многобройните публикации за Родопите разбирам, че те са любима тема за блогърите.

За съжаление, поне засега установявам, че всички пишещи за тази планина говорят за нея като странични наблюдатели, като съзерцаващи поети, като откриватели на извънземна красота, но досега не съм попадал (ако ги има се извинявам) на блогъри, които са се родили, са израстнали и продължават да се борят с несгодите на живота, именно обитавайки тази безкрайна планина.

Лично аз съм син на Родопа планина и като юноша съм се стремил да я напусна по „най-интелигентния” начин. Може би успях да постигна мечтата си, въпреки че носталгията ми към родната стряха ме кара поне веднъж в годината да събера сили и отново да се отправя към родните места и пътеки.

Разочарованията от всяко следващо пътуване са все по-големи. Защото планината (и нейните хора) са все повече изоставени от всички – от бога, от царя, от правителства и от Европа.
Там вече са останали да живеят само немощни старци и романтици-авантюристи, които скоро след завръщането си (или установяването си) се пропиват, обезверени от пълната безперспективност на битието, което ги заобикаля.

Болно ми е, сърцето ми се разкъсва, но реалностите са жестоки и сурови.

Този цветущ край на родината ни се превърна в резерват на умиращото ни време!
Всички ние, родопчани, тайно се надяваме някога нещо да се промени към по-добро, но реалистите сред нас разбират, че Златният век на Родопа планина вече е отминал период.

Лекарите по тези краища отдавна са екзотика, за учителите това е район без никакви перспективи (децата свършиха, няма го Тато да ни ги направи, както бе по онзи виц), а получилите дори елементарна професионална квалификация просто са длъжни да търсят реализация надалече от родния дом.

Времето там върви с обратно броене, започвайки от 1989 г. (по тази логика днес, след двадесет години там годината е 1969).

Скоро проф. Овчаров (откривателят на античните Родопи) ще трябва да изпраща екипи, за да правят разкопки и проучват битието на последната цивилизация, живяла по тези места, но която скоро също ще изчезне – цивилизацията на ОЧОВЕЧЕНИТЕ помаци, които в момента отново и грубо се вкарват в дупката на сиромашията, а от тук и на животинското съществуване.

Знам безброй песни, диалекти, обичаи, традиции, суеверия, празници, трудови навици, свързани с тази сурова планина, но това не ме прави човек, влюбен в нищетата и мизерията на съвременния бит на хората там.

Дори да крещя, това няма да помогне, дори да се моля това ще са напразни молитви, дори да настоявам, това ще са пусти усилия, защото вече я няма нашата Родопа планина.

А всички поети, които пишат за нея, са добре дошли в изоставения ни бащин дом, за предпочитане през зимата, когато няма никаква комуникация и връзка със света.
И когато ще останат сами със себе си и с пронизващия студ
…. на душите!