Студентските ми години бяха, меко казано, странни, но пък пълни с незабравими емоции!

Две седмици след настаняването ми в блок 23 на Студентски град окончателно установих, че съквартирантите ми от Пиринска Македония са дошли в София, за да си поживеят по време на следването, а не за да „осъществят цивилизационен скок“ в залите на тогавашния ВИИ „Карл Маркс“.  

Затова аз твърдо реших да предприема решителни  действия! Един ден събрах кураж и отидох при домакинката на блока като обявих, че искам да бъда настанен с френскоговорящ студент (тогава мечтаех да се прехвърля в МИО (международни икономически отношения, но за това после).

Отговорничката за блока ми обясни, че няма нищо против да ми съдейства, но у нас френскоговорящите са само от Африка. Аз само вметнах: „И какво от това!“

Само след три дни бях потърсен от едно негърче (впоследствие се оказа, че е с петнадесетина години по-възрастно от мен), което ме уведоми, че също се интересува от съжителство с нов съквартирант, тъй като старият вече си бил заминал, или нещо такова.

 Излишно е да споменавам, че африканецът беше франкофон и аз, като бъдещ „дипломат с френски“, с радост приех да съжителствам с момчето от черния континент. Това мое авантюристично решение коренно промени бита и съзнанието ми (по Маркс), имайки предвид, че дотогава се изявявах единствено като едно свръхамбициозно, но неподкрепено от никого родопско момче.

Само за няколко месеца станах част от африканската диаспора в София – всеки закъсал негър-студент идваше при мен и търсеше подкрепата ми, още повече, че междувременно се бях превърнал в един от култовите чейнчъджии на Студентския град.

И това ме устройваше напълно – след като обменях двайсетина долара за скромните си левчета, веднага се качвах на маршрутката и слизайки до Магурата си осигурявах марж, който ми гарантираше поне две посещения в студентския стол, а това за мен си беше истински разкош, особено на фона на мижавите стотинки, които си връзвах преди това като вестникарче из замръзналите софийски улици.

Постепенно Мамаду Диало Сану (името на съквартиранта ми, който, между другото имаше около трийсетина братя и сестри от многото жени на баща си) се привърза към мен и реши да ме "вкарва в хай-лайфа", като започна да ме запознава с многобройните си приятели от десетки страни и няколко континента. В нашата 323-та започна да ври и кипи. Стотици сънародници и просто съконтиненталци се изреждаха през студентска ни стая, където ние като гостоприемни домакини посрещахме поредните си гости с неизменния варен ориз, гарниран с остър сос по рецепти от джунглите на Гвинея.

Лека-полека дотолкова овладях френския, че посещавайки (по собствено желание) курсовете по езика на МИО-вците установих, че те прогресивно изостават от нивото ми. Това, от своя страна, все повече утвърждаваше у мен убеждението, че специалността ми „Планиране“, която бях избрал при кандидатстване (влязох с максимален бал, когато тя беше елитната) не е за изхвърляне, още повече, че в катедрата се разминавах с преподаватели, които впоследствие щяха да се превърнат в световни величия.

Но пък интернационалният състав на студентската младеж ми даде невероятен материал за впечатления и емоции. По това време срещнах млади хора от поне петдесетина страни (Африка, Азия, Латинска Америка, Европа), които рязко разшириха кръгозора ми и ме накараха още тогава да осъзная, че светът е едно голямо село, като за времето си България беше една от главните махали в него.

Мамаду (напомням - с петнадесетина години по-голям), очевидно също се привърза към мен - той започна да ме води из дипломатически мисии и квартири, където се срещах с разни нахакани и амбициозни българи, които впоследствие станаха президент на републиката, посланици тук и там, водещи журналисти и други подобни ..(гли)исти.

Тези вечеринки вместо да ме нахъсат да стана част от „голямото добро утро“ ми докараха една трайна погнуса от продажния нрав на някои мои сънародници, които за няколко години сладък живот бяха готови да станат родоотсъпници, продавайки за двадесет сребърника довчерашните си съотечественици.

Бях свидетел на това как момичета с по няколко чужди езици с лекота скачаха в леглото на чуждоземни дипломати, подмамени от рекламата за сладък живот под Афейловата кула или околностите. По тази пътека, поне пред мен, преминаха десетки красиви българки, пленени от перспективата да пушат Marlboro и да се парфюмират със Chanel – трябва да призная, че почти всички от тези млади амазонки бяха възнаградени за своята любвеобилност и получиха така лелеяния от тях ендопосочен билет за богатия Запад.

Моят приятел-съквартирант също имаше своите съкровени проблеми. Заради кафявата си кожа той много трудно се ориентираше в спецификата на българските девойки и с мъка различаваше етническите българки от представителките на малцинствата от Филиповци. Разбира се, животът в родината ни го научи и на това изкуство и съвсем скоро той се уреди с една от най-кадърните студентки-икономистки, която по онова време пред очите ми списваше сама (естествено под многобройни псевдоними) цял вестник, третиращ финансовите проблеми на републиката.

Тогава девойката-вундеркинд беше убедена, че ако е всеотдайна на африканския си приятел, той непременно ще я възнагради с вечна любов, въпреки сериозните индикации от Гвинея-Конакри, че таткото на фаворита готви пищна сватба с една от братовчедките на възлюбения веднага след прибирането под топлите палми на екватора.

Ех спомени…

След завършване на висшето ми, всичко се преобърна на 180 градуса, но за това някой друг път.
...Може би!

P.S. Текстът е написан в памет на любимата ми тъща (тя знае защо), готвила десетилетия голямата си щерка за срещата с чудака-българин, мечтаещ да сподели живота си с жената на своите мечти!