Официално трудовата си кариера започнах на десет години. Тогава получих и първото си възнаграждение по ведомост, след като през по-голямата част от ваканцията бях събирал сено за държавата по чукарите на родната планина. Може би заради ранния старт по трупане на трудов стаж, години по-късно трябваше да се примиря с факта, че на трийсет и пет станах инвалидизиран пенсионер! Но за това друг път!

А сега за детството!

Спомням си го като един непрекъснат напън по картофените или тютюневи ниви! По ливадите или по баирите! Там до изнемогване ровехме земята, за да осигурим компир за нас и добитъка! Или кършехме и след това нижехме тютюна, за да го пастелираме през зимата, след като сме го държали под дълги найлонови сушилни през цялото лято! Или косяхме тревата, и след това се състезавахме с природата, за да приберем нежното сено преди дъждовете да са го батардисали! Или сечяхме и прибирахме дърва, за да ни е топло през дългите и студени зимни нощи!

... Започвахме с нашето „лично стопанство“, след това се прехвърляхме в градините на дядовци и баби, а към края на този ред от „делови ангажименти“ давахме своя принос за „процъфтяването на родината“ под формата на многоседмичен труд за местното текезесе.

Тук дори не споменавам бъркането на бетон и пренасянето на камъни при строежа на родната ни къща - епохата позволяваше всяко що-годе читаво семейство да вдигне собствена нова стряха, естествено с активното участие на цялата рода.

Но пък, когато към края на лятото оставаха десетина-петнадесет дни до началото на учебната година започваше същинският рай за отрудените ни души, защото ангажиментите ни рязко намаляваха и нашата единствена грижа беше осигуряването на паша за кравичката ни на къра или по окосените вече семейни ливади.

Раят настъпваше заради нещо друго – точно тези дни бяха най-блажения период, защото останал сам в гората с добичето, можех да взема книга в ръце и да чета до насита, прекъсван единствено от капризите на животното до себе си, или от лая на кучето, което отвреме-навреме погваше някоя заблудена лисица.

Преклонението ми към книгата остана за цял живот! Чрез нея открих толкова много нови галактики, за които допреди това дори не подозирах, че съществуват! Научих за далечни страни и народи. Тя ми показваше кое е добро и кое зло, къде да търся справедливостта и как да бъда максимално полезен за хората около себе си!

Но тя ми разкри и един друг свят, който мечтаех да докосна отблизо – този на знанието.

По-късно, по време на средното си образование в Пловдив, винаги се чудех на съучениците си, които вечно не намираха време поне да напишат домашните си – за мен работата в училище (именно така възприемах ученето) беше несравнимо по-увлекателна и интересна от изнурителните часове на къра, под напора на безжалостното слънце, с тежката коса или вилата в ръка.

Този мой наивитет по повод на „тежкия ученически живот“ така и не се изпари. Например, докрая не разбрах какво толкова страшно виждаха в бригадите моите набори от големия град? Та на тези бригади почти не се работеше, а купонът (извинявам се за думата, но другите изрази вече не са на мода) течеше непрекъснато, като се започне от организираните спортни мероприятия, мине се през различните младежки забави и се завърши с романтичните истории, съпътстващи всяка подобна среща на противоположните полове, далеч от родители и под благосклонния поглед на разбиращите учители.

В Пловдив нашите ме настаниха в емблематичния „родопски пансион“, използвайки правата си на педагози. Поставям родопски пансион в кавички, защото всъщност това беше Дом за сираци-средношколци (големият български артист Христо Мутафчиев също беше негов възпитаник). По онова време тогавашната българска държава отглеждаше и възпитаваше в наистина прекрасни (от моя гледна точка) условия своите деца, останали без родителски грижи. 

Разпределението беше по четирима в стая и по този начин се сближих с младежи, които действително бяха израснали без каквото и да е родителско внимание! На някои от тези вече големи хора им липсваха елементарни хигиенни навици (например прането на чорапи), факт даващ ми възможност да помагам с това-онова на връстниците си, за което получавах тяхната искрена благодарност.

В този период с пълна сила разбрах колко е прекрасно да имаш своите най-близки хора, които дори със своите човешки слабости винаги ще са готови да дадат едно рамо в тежки за теб времена.

Но пък другото също не може да бъде отречено – държавата действително се грижеше майчински за своите осиротели малки граждани – всички те бяха обличани по най-добрия начин, храната бе вкусна и разнообразна, осигуряваха се всички необходими учебни помагала и аксесоари за прекарване на свободното време. С подрастващите непрекъснато работеха възпитатели, които се стараеха да заместят пълноценно родителската грижа, да дават житейски съвети, да помагат в учебния процес.

Разбира се, в Дома имаше и калпазани (основно сред връзкарите, наместили се на пълна държавна издръжка), които тормозеха останалите, но все пак положителното преобладаваше и условията нямаха нищо общо с жалката картинка от оставените на себе си днешни български сирачета, забравени и от Бог, и от държава.

Благодарение на всички споменати по-горе обстоятелства (отношението ми към ученето като към най-елементарната от всички възможни форми на трудова дейност), с лекота завърших и висшето си образование, въпреки че трябваше да се самоиздържам, както и да помагам финансово на близките си, попаднали във водовъртежа на т.н. „български преход“.

Не крия, че през цялото време бях целунат от съдбата да срещна най-чудесните учители, които въобще съществуват на Земята! Те ми дадоха напълно безкористно всичките си сили, знания и опит, за да осъществя онази своя мечта от детството, която не предадох нито за миг – да се опитам да открехна вратата към царството на науката и знанието, и да направя всичко възможно, за да остана в това царство за цял живот.

P.S. Постингът се посвещава на всички млади хора, които са длъжни да вярват, че всеки един от тях има шанс за реализация, въпреки капризите на съдбата!