Михаил Хитов
с. Загражден[1], Смолянска област

„Ху-Ху-Ху-у-у-у-у“

„Ху-Ху-Ху-у-у-у-у“

Още от ранно детство баща ми усилено ме учеше да навлизам в извършването на различни селско-стопански дейности в семейството. За тази негова настойчивост му благодаря, защото едва на 11-12 години аз можех да ора с ралото, да кося, да товаря мулетата със сено или дърва; да събирам и връзвам снопи, да паса всички видове животни и т.н., и т.н.

Говедарският харман. Харманът е заравнено и затревено място, където хората залагаха снопите за вършитба. Вършеенето ставаше с най-малко две мулета, подковите на които бяха със специални гвоздеи, изработени от майстор-ковач. Направата на такъв вид гвоздеи е много трудна работа. Майсторът, за да освидетества калфата, му възлагал да направи този вид гвоздеи. Ако успешно се справял, калфата ставал майстор.

Рано сутринта споменатият по-горе харман беше зареден, а моята задача беше да стоя по средата на хармана да подкарвам мулетата, изричайки им най-различни епитети, а те от своя страна превръщаха снопите в слама. Животните се движеха в кръг, а пък аз от време на време променях посоката на движение. Така през целия ден. Бях дребен на ръст, но понякога отлично се справях с поставените задачи.

Когато слънцето се скри зад „Караколас“ баща ми рече:
- Синко, през нощта аз и вуйчо ти ще обработваме хармана, а ти се качвай на едното муле и ги закарай на паша в „Мал"ви ливади“, за да могат утре пак да са годни за работа. Няма да се страхуваш от тъмното! Мулетата ще те пазят.

Ливадата се намираше на около час разстояние от местоработата и беше единствена сред голямата гъста гора, където на места и през деня беше полутъмно.

По средата на пътя се стъмни, но мулетата знаеха къде отиват и защо отиват. По време на пътуването си мислех, че в гората освен животни с благороден характер, живееха още мечката и вълкът. Обикновено, когато е възможно, мечката избягва срещата с човека, но вълкът беше много нахален. Даже през зимата навлизаше в околностите на Загражден.

Така животните ме заведоха в ливадата, като бързаха да задоволят глада си след целодневната работа. Извърших необходимите процедури около настаняването им на паша и започнах да се приготвям да прогоня умората, събирана през целия ден.

Взех качулката[2]. Намерих уж удобно място и се настаних да нощувам. Толкова беше тъмно, че виждах само силуета на едното муле.

Какво можеше в този момент да си мисли едно 11-годишно дете, попаднало за първи път в безмилостната прегръдка на природата. Изложен бях на всякакви случайности. В този момент всеки предмет, всяко дърво и всичко наоколо се движеше към мен. Опитвах се да се въоръжавам с кураж, защото баща ми на тръгване каза, че няма нищо страшно.

Умората беше поканила плаха дрямка, когато изведнъж от дебрите на балкана зачух едно „Ху, ху-хууууу; ху, ху-хууууу“. Гората и деретата поемаха ехото и го отнасяха незнайно къде.

Този зловещ сигнал се повтаряше дълго време. Погледнах мулетата, но те не реагираха. Знаех, че ако е вълк или мечка те ставаха нервни, тупаха с краката по земята, пръхтяха и започваха нервна походка. При нужда те бяха готови да ме предпазят от набезите на хищниците.

Уплахата беше толкова неописуемо голяма, че станах и заплаках на глас. Напразно! На кого? Плачех на себе си, на тъмнината, на животните, които бяха около мен. Знаех, че тук никой не може да ми помогне, защото хората бяха далеч от мен. Не оставаше нищо друго, освен да плача, да слушам хукането и да наблюдавам небето, защото то беше единствения ориентир за наближаването на деня.

Часовници нямаше. Ориентацията за часовото време през нощта беше ярко светещата звезда, която се появяваше на небосклона няколко часа преди зазоряване. Нейното появяване малко ми вдъхна кураж. Започнах да чакам зазоряването, което беше единственото спасение от този тъмен ад. Чаках…

Чакайки, забелязах признаците на зората. Станах, отидох до мулетата, погалих ги и се отправих към говедарския харман, където щеше да продължи работният ден.

Пристигнах на изгрев слънце. Обясних на татко как съм прекарал нощта и какво ме е притеснявало, а той ми отговори, че гласът, който съм чул е било глас на нощна птица, която също обитавала гората и изговаряла това зловещо хуууу, ху-ху-ууу.

Харманът беше зареден наново и ние, заедно с моите приятели (единствената ми компания през нощта), продължихме да обикаляме хармана, да сменяме посоката на движение, да си спомняме за преживяното чак до вечерта.

Още много пъти ходехме с мулетата да нощуваме в ливадата. Чувах същите сигнали от сладкопеещата птица, но вече не й обръщах внимание. Не обръщах внимание и на тъмнината, на шумотевицата, която долиташе от гората.

Малко по малко свиквах и с нощната самота, а бях сигурен, че моите приятели – мулетата, ме пазеха от съмнителни неприятели. Те не позволяваха дивеч да се доближи до мен, реагирайки по своеобразния техен начин.

Като си спомням този случай и до днес не мога да проумея: аз ли пазех мулетата или те мене пазеха? От там насетне до такава степен се привързахме, че 12, 13-годишното момче можеше заедно с тях да пренощува във всяка местност и при всякакви обстоятелства.

[1] с. Загражден, Смолянска област, се намира в северо-източната част на Родопа планина. Разположението му е южно, което го прави изключително красиво и достъпно място за туризъм, както през зимата, така и през лятото. От всички страни селото е заобиколено от планини, само на изток има лек отвор към гр. Кърджали. Може би оттам е получило името Загражден – заградено, оградено място с планини. Най-старото му име е Въртево, после Долащър, а след това – Загражден. От двете страни на селото текат реки – Голяма река и Котетеровска река, които се събират на двеста метра под селото и образуват Загражденска река. По течението на последната има построена екопътека, която е привлекателна дестинация в община Баните.

[2] Качулката е завивка, изработена от дебело изпредена прежда, тъкана на ръчен стан, която след като мине през тепавицата става много плътна и задържа топлината. Много е удобна, защото е лека, малка по обем и топла.