В последно време съобщенията за „изход от рецесията” ни засипват отвсякъде.
За това говорят всички официални лица, включително Обама, Самърс (негов главен икономически съветник), Бернанке (шеф на ФЕД). Впрочем последният така и не увеличи лихвения процент на ФЕД на проведеното последно заседание на оглавявания от него Комитет по откритите пазари, което само по себе си говори за представите му за живота.
С това вакханалията на оптимизъм не свършва – вече и някои страни от Европа обявиха за същото това приключване на рецесията.
В случая дали не е по-разумно да подходим към въпроса по-сериозно?
Най-напред, нека признаем, чe икономическата криза е реалност от доста време и тя започна (в активната си фаза) през август 2007 г. и предизвика спад на световната и на икономиката на САЩ.
Вече никой не оспорва този факт (въпреки че към октомври 2008 г. видни представители на някои съвременни икономически теории, се опитваха публично да оспорят това обстоятелство).
На второ място, ако спадът вече е факт, за него трябва да има някаква причина?
Разбира се, същите тези представители, които, да си го кажем директно, проспаха началото на кризата (и по този начин поставиха под съмнение собствената си професионална компетентност), сега активно се опитват да намерят „обективни” причини, които са им попречили да направят правилните изводи за състоянието на икономиката. В същото време те се опитват да отбягват споменатия по-горе въпрос, така компрометиращ техния професионализъм.
Това е разбираемо: ако е имало някаква причина за протичащите процеси, то те като професионалисти, са били длъжни да я видят. Тъй като те не можаха да направят това, изводът според тях е, че може би причини за кризата не е имало? И само е протекла една от традиционните циклични кризи?
Именно заради това днес, за обозначаване на спада, те изполват термина за цикъл: „рецесия”, но не и истинския термин, описващ най-правилно ситуацията: „спад”. В частност и поради това, че рецесията по определение, свършва достатъчно бързо (цикълът следва естествените си етапи и се развива), а спадът (или още по-тежкото депресия) може да продължава дълго време.
На трето място, за тяхна беда, има достатъчно сериозни причини за спада, а и за самата криза. И това е продължаващата повече от четвърт век политика на стимулиране на съвкупното търсене в икономиката на САЩ, за сметка на бурния ръст на кредитирането.
По естествен начин, при този процес растеше съвкупният дълг на домакинствата и на държавата, който се компенсираше с намаляване на неговата стойност (лихвите на ФЕД, в началото на процеса през 1981 г., бяха 19%, а към края на 2008 г. паднаха до нула).
Доколкото напомпването на икономиката с парични средства (кредитна емисия) не може да не предизвика инфлация, тя реално се случи – във вид на надуване на финансови балони на фондовия пазар, на пазара на недвижимостите, пазара на нефтените фючърси и на много още места.
При това, високата степен на глобализация на световната икономика и на финансовите пазари породиха вторични балони в много други части на света, в т.ч. в Европа, Япония и Китай, които предизвикаха в тези страни и региони чувство за бурен икономически растеж.
На четвърто място, всички тези пирамиди, така или иначе, бяха базирани на реално търсене – просто тяхното основание (т.е. отношението на базисното търсене към общия обем на балоните) през цялото време намаляваше, въпреки че доходите на гражданите също нарастваха, тъй като част от ресурса от ръста на балоните, крайните потребители, все пак получаваха в портфейлите си.
И затова в момента, в който механизмът за кредитно стимулиране се оказа изчерпан, балоните започнаха да се пукат. (След като стойността на кредита престана да пада, народът отвъд Атлантика престана да взима нови кредити, като и банките престанаха да раздават, опасявайки се от невръщането им.)
На пето място, да се оцени обема на падането на търсенето само за САЩ е достатъчно просто и  това вече е правено, затова тук само ще отбележим крайния резултат в цифри: към началото на кризата (лятото на 2007 г.) търсенето превишаваше реално разполагаемите доходи на населението на САЩ с около 3 трлн. $ за година. Тук не се взима предвид текущото падане на същите тези доходи, следствие разрушаването на финансовите балони.
Тъй като засега търсенето е намаляло с не-повече от 0,5 трлн.$ за година, да се говори за прекратяване на спада може само в един случай: ако тези, които говорят за „край на рецесията” ни обяснят как смятат, че е възможно в близко време да се стимулира съшото това съвкупно търсене. Но отговор на този въпрос засега не се чува отникъде.
На шесто място, как така се получи, че много икономически показатели започнаха да се подобряват? Много просто. Досега икономиката получаваше пари от потребителите и на тази база поддържаше своето развитие. Когато гражданите започнаха да харчат по-малко, тогава държавата и централните банки, чрез банковата система, дадоха пари директно на икономиката. Мно-о-о-о-го пари. Разбира се, това разбалансира финансовата система, би трябвало да предизвика инфлация и т.н. Но главното е, че тук става въпрос за еднократна мярка, утре ще трябва да се налива отново и отново.
За политиците е важно, че днес показателите (но не всички) вървят към подобрение. А утре? Затова е утре, тогава ще се мисли – може проблемите да се решат от само себе си - с помощта на международния тероризъм, свинския грип или още нещо, непознато досега.
На седмо място, и като заключение, може да се отбележи следното. В момента, в който чуете, че всичко отива на добре, че кризата свършва и т.н., задайте на събеседника си въпроса: а с какво всъщност тя (кризата) започна? Ако той ви каже, че това е била банална циклична криза, тогава на това място можете да завършите разговора си, тъй като събеседникът ви е неадекватен. Ако той се опитва да определи някаква реална причина, тогава с него може да се поспори. Например за това дали тя (кризата) е завършила вече? Може да се получи интересен разговор.