Да се разсъждава за кризата има смисъл само в рамките на разбирането за нейните причини и основни механизми. Последните се състоят в това, че съвкупното търсене в САЩ (а от там и в целия свят) стремително пада надолу. Oт началото на 80-те това търсене активно се стимулираше за сметка на кредитирането на частните домакинства.
Теоретически, не е възможно дълго да се поддържа растеж на търсенето за сметка нарастването на дълговете, тъй като бързо нарастват и текущите плащания. Това добре се вижда и от опита с класическите финансови пирамиди от началото на българския преход.
В САЩ обаче измислиха компесаторен механизъм, който позволяваше през всичките тези години, дългът да се увеличава, но да не нарастват твърде много годишните плащания на домакинствата. Механизмът се състоеше в това, че през всичките тези години, постепенно (но не съвсем монотонно) се понижаваше стойността на кредита, в частност, лихвения процент определян от ФЕД.
Видимите признаци за кризата започнаха да се проявяват в момента, в който при понижаването на централния лихвен процент, лихвите по търговските кредити престанаха да падат. А когато процентът на ФЕД достигна нулата (в края на миналата година), стана ясно, че търсенето неминуемо ще започне системно да пада.
Размерите на предстоящия спад вече са ясни.
Без да навлизаме в подробности, ще отбележим, че мащабът на спада на търсенето, в края на острия (със спад от 8-12% на година) стадий на кризата, ще достигне около 3 трлн. $ за година. Това съотвества на падане на БВП на САЩ с около 5 трлн. $ (в края на острата фаза на кризата), или с 35-40% от днешните нива.
За отбелязване е, че такова срутване не е нещо, което не е наблюдавано досега. Аналогичен спад е имало в американската икономика през 1930-33 години, въпреки че не е изключено, че днешната криза ще е по-силна от тогавашната, както за САЩ, така и за развития свят.
В тази ситуация България не може да не реагира по принципа на скачените съдове (през последните двадесет години правим всичко възможно, за да се интегрираме в стопанството на същите тези срутващи се икономики), от което следва рязко съкращаване на, и без това затруднения, български износ.
От друга страна, вътрешното потребление се стопира поради прекратеното кредитиране за потребителите, въпреки че чуждите „български” банки доскоро кредитираха по една интересна схема:
„да” на потребителските и ипотечни кредити,
„не” на производствените кредити, които биха подкрепяли развититето на българската индустрия.
Като резултат българският продукт става все по-голяма рядкост, за сметка на навлизането на стоките на същите тези страни, откъдето идват банките-майки. Тази политика на чуждите „български” банки също спомогна за унищожението на промишлеността ни, наред с много други фактори вече известни на обществото.
Националното ни стопанство (това което е останало от него) е в поредния си капан – пазарите, на които бе принудено да разчита в последните десетилетия, се свиват все по-силно и скоро ще са класически затворени пазари.
В тази ситуация е нереално да се разчита на преориентация към българския потребител (както това се случва засега с туризма ни), тъй като някои производства са рентабилни само ако оперират на много по-мащабни, от родния, пазари.
Изводът е очевиден (но засега виден от малко хора) и той не е никак радващ: предстои ни поредното свиване и връщане в развитието, но този път още по-осезаемо от досегашното.
Ако не се потърси помощта на истинската икономическа политика, на системния подход в развитието, на изворите на цивилизационния скок, вкарал ни в семейството на развитите нации, можем смело да се готвим за натурално стопанство от вида на това от XIX век, с неговите сърпове и занаятчийски работилници.
Въобще, българинът трябва да знае, че настъпват тежки времена, пред нас е вторият, за последните двадесет години, преход.
Този преход ще ни доведе до нови социално-политически реалности, коренно различни от досегашните, с нов морал и нова икономическа идеология.

Интересно защо винаги ни убягва простият факт, че вината си е само и единствено в нас самите - като порядки/взаимоотношения и общество, допуснало и толерирало точно тези взаимоотношения.
В исторически план за начало на кризата трябва да се счита момента, в който са започнали да секат монетите по-тънки и малки или да добавят всевъзможни сплави в тях (т.е. по-малко злато/сребро). А сме се заклали с дребната хитринка да предлагаме хартия. Ако теглим бърз поглед върху еволюцията на банкнотите през последните 50-на години, не би трябвало да ни убегне един прекалено явен факт - нека разгледаме 1-то хартиено левче от "хепи соца" и като се вгледаме по-внимантелно откриваме надписа "обезпечено със злато и активи на банката" или нещо в този смисъл. Хайде сега да си бръкнем в портмонето и да разгледаме днешните. Останал е само надписът за наказанието при подправяне! Ясно какво се е променило и то трайно!
Всъщност банката е най-голямата пирамида. Йезуитското при нея е, че за съществуването си тя разчита на малко вероятното събитие всички вложители да си поискат спестяванията в един и същи момент и невъзможността те да бъдат физически обслужени. Оттук връзката: търговски банки - национална/централна банка - държава - политика, е къса и навява доста размисли.
Другата посока на размишления е свързана с продължението на хватките, от описаната по-горе "хартия срещу злато пазено някъде" до многообразието от съвременни счетоводни и финасови трикове, с които в крайна сметка се осъществява многократното прехвърляне от "единия джоб в другия". И така, "балонът на врътките" бавно и сигурно се надува от всички дружно, докато се спука. А това вече се е случвало! И то няколко пъти!

Другото е много завъртяни с термини приказки за прах в очите. Нашите!

Благодаря Ви за коментара. Абсолютно съм съгласен с Вас. Ще се радвам да видя и нещо по-подробно публикувано някъде от Вас (ако дадете Ваш линк).

Финансовата система е такава в момента, не защото е измислена така от някой, а защото така тя работи в интерес на всички – държава, бизнес, хора. Банките управляват кредитния си риск и ми е много интересно как така, „западни” банки, кредитиращи бизнеса на запад, идвайки в България, кредитират българските потребители, а не българския бизнес. От това мога да си направя извода, че има нещо гнило или в българския бизнес или в държавата България. Като се замисля, ми е струва, че държавното управление е причината за това, а не банките.