„Ще ни простят ли нашите деца и внуци – млади, красиви, талантливи, за това че трябваше да бягат зад морета и океани, за да мият тоалетни и да се бъхтат на плантациите?
Те ще ни попитат, защо ние сме били толкова снизходителни към тези, които направиха всичко това с нас и с нашата младост, за да стане Родината ни наша мащеха?
Ще ни попитат, защо ние равнодушно сме мълчали, виждайки какво правят с държавата ни, тези на които бяхме доверили бъдещето им?
Нашите внуци, задъхващи се от зловонните миризми и от зноя на доматените плантации на неграмотния испанец, няма как да разберат, защо, след като сме позволили държавата ни да бъде разрушена, сега ние очакваме от тях уважение и благодарност, като се надяваме да получим чаша вода в нашата старост!”

На първи януари 2007 година за голяма част от жителите на Земята просто настъпи Нова година. За около 30 млн. жители на европейския континент, обаче, този ден бе посрещнат не само като първи от новата година, но в този ден те се събудиха като граждани на Европейския съюз.
Румъния и България, чийто въпрос за присъединяване към съюза бе отлаган достатъчно дълго време, най-накрая станаха пълноправни членове на „единния европейски дом”.
Това събитие бе отбелязано и в двете страни като национален празник, официалната пропаганда се постара колкото е възможно по-красиво да нарисува картината на бъдещото процъфтяване на тези две страни при покровителството и щедрата финансова подкрепа на обединена Европа.
На лицата на много хора имаше сълзи на радост и надежди за по-добър живот.
За всички е ясно, че хората от тези страни вече се бяха уморили от нищетата и разрухата, която цареше вече толкова години и на всички им се искаше да се измъкнат от този безпросветен мрак, в който бяха попаднали преди това.
Какво показа опитът от последните години, дали надеждите за по-благополучен живот като граждани на Европа имаха реална почва?
Това може да се види както от нашия български опит, така и от този на другите страни от Централна и Източна Европа, които натрупаха дори по-голям стаж от българския като членове на съюза.
Става дума за страните от Прибалтика (включително Финландия), Полша, Чехия, Словакия, Унгария и Словения.
Какво получиха от добрата старица Европа новоприсъединените страни?
Засега ние с румънците само плюем правителствата си за неблагополучията спрямо ЕС, но нека да видим какви са нещата при по-оправните ни бивши съюзници от СИВ и Варшавския договор.
След присъединяването на Чехия, икономиката й започна да се тресе сякаш получи грипен пристъп. Всички нови страни членки на ЕС, очаквайки значителни парични субсидии от Брюксел, са получили през 2005 год. само 10% от общоевропейския бюджет.
По това време Германия, Франция или Италия са получили от ЕС субсидии или други помощи, всяка поотделно, повече от всички новоприсъеднинени страни взети заедно. Какъв по-красноречив от този факт?
Официалната причина за тази ситуация е структурната слабост на икономиките от Източна Европа, която уж не позволявала на тези държави да подготвят достатъчно крупни и надеждни икономически проекти, които ЕС би могъл да финансира.
От гледна точка на капитала това е съвсем логично. Само че у все повече набюдатели се изгражда впечатление, че на ЕС му е изгодна консервацията на тази структурна слабост, а по-просто казано – на икономическата изостаналост в новите членки на съюза и на огромната разлика в заплащането на труда в различните му части.
Тъй като българската ситуация ни е до болка позната, тук ще дадем пример с една от прибалтийските страни Литва, която получава европомощи само за изграждане и ремонт на пътища (нали по тях ще се движат европейски автомобили) и разширение на морските пристанища.
В същото време селскостопанските производители получават мизерни грошове за развитие, и то само за привеждане на производството си в съответствие с изискванията на ЕС.
Новите страни-членки са практически лишени както от икономическа, така и от политическа самостоятелност.
В Латвия например са пресметнали, че 95% от законите, приемани от латвийския сейм, са изпратени във вече готов вид директно от Брюксел!
Под страх от огромни глоби новите страни-членки са принудени да следват всякакви директиви – дори такива уреждащи дебелината на използваната тоалетна хартия.
В Естония отдавна се разпространяват вицове за това, че ЕС чрез своите директиви и указания регулира даже дължината на бананите и диаметъра на дините, които е длъжна да купува страната.
На сдържавите от Източна Европа им се казва колко и каква продукция могат да произведат, отново гарнирано с различни глоби за ослушващите се.
Лидерът на латвийските евроскептици Нормунд Гростинш бе заявил:
„Вие си мислите, че Европа ни дава пари? Грешите! Защото ЕС само ни връща част от това, което изсмуква от страната ни. При това е много малка част от общото количество взети пари.”
Един литовски високопоставен политик, направил подобно заявление в Брюксел, веднага е свален от поста си.
Ако се направи проста сметка, тя ще покаже следното: за последните седем години Евросъюзът отделя за развитие на Латвия около 4 млрд. евро. Изглежда че за такава малка страна това съвсем не е малка сума.
Но тук има допълнителни условия: за същото време страната е длъжна да плати членски внос в ЕС за не по-малко от 1,4 млрд. евро. Освен това всеки месец Латвия превежда директно в Брюксел, във вид на митнически сборове от границите на ЕС, около 1,5 млн. евро.
И още едно важно условие за членство за всяка страна от ЕС: Латвия за тези седем години е длъжна да закупи стоки от ЕС за 55 млрд. евро. Вносът от Европейските страни расте с огромни темпове - повече от 400 млн. евро за година.
Възниква въпросът: кой на кого дава повече пари в крайна сметка – малката Латвия или огромният Европейски съюз.
Отделна тема в политиката на ЕС, са аграрните субсидии.
В ЕС действа така наречената Единна селскостопанска политика. Според нея, на страните-членки на съюза е забранено да купуват евтини продукти извън пределите на ЕС, с цел съхраняване на високата стойност на потребителската кошница и осигуряване защитата на европейските производители от външни конкуренти.
Освен това, селскостопанския бюджет по Единната селскостопанска политика се събира от данъците на всички страни и достига почти половината от бюджета на ЕС.
Целият фокус на тази политика се заключава в това, че ЕС, с цел „повишаване на конкурентоспособността”, разпределя тези пари най-вече в страните с най-развито и интензивно селско стопанство, т.е. преди всичко в Фермания, Франция, Холандия и Испания.
Другите получават в пъти по-малко. Източният фермер получава около шест пъти по-малко, отколкото холандския му колега.
Въпрос: кой от тях при други равни условия ще се разори по-рано?
Изчислено е, че даже във Финландия, където нивото на живот и субсидиите са по-високи, отколкото в България, след влизането в ЕС са фалирали повече от пет хиляди фермерски стопанства.
С такава Европейска аграрна политика ние, заедно с Румъния, с нашето селско стопанство от ерата на ралото и мотиката, нямаме накакви шансове да разчитаме на сериозни евросубсидии.
Истина е, че разорилите се фермери от Източна Европа не трябва да униват: тях с отворени обятия ще ги посрещнат като евтина работна ръка на Запад.
Тази възможност им се дава от встъпването в Европейския съюз.
Факт е, че новите страни от ЕС „изнасят” част от своите социални проблеми на Запад, тъй като много безработни отиват там в търсене на работа в по-благополучни страни, някои отиват там и с криминални цели.
В Испания, например, практически всяка седмица арестуват български граждани за различни престъпления.
В последните години от България към Европа, на временен гурбет или за постоянно заминаха повече от милион и половина българи – това е почти половината от трудоспособното население на страната ни.
Пример от друга източноевропейска държава: във Великобритания пребивават около 300 хил. граждани на Литва (около 10% от цялото й население – но най-трудоспособното). Литовците там станаха една от най-големите диапори. Същото е положението с поляците, чехите, българите, румънците и т.н., които си избраха по една-две страни за организирано преселение и бягство от местната ужасяваща действителност.
Подобна ситуация не може да не тревожи здравомислещите хора в цяла Източна Европа, много от които възприемат произтичащото като национална катастрофа.
Например литовската журналистка Юрате Оверлингене пише:
„Ще ни простят ли нашите деца и внуци – млади, красиви, талантливи, за това че трябваше да бягат зад морета и океани, за да мият тоалетни и да се бъхтат на плантациите?
Те ще ни попитат, защо ние сме били толкова снизходителни към тези, които направиха всичко това с нас и с нашата младост, за да стане Родината ни наша мащеха?
Ще ни попитат, защо ние равнодушно сме мълчали, виждайки какво правят с държавата ни, тези на които бяхме доверили бъдещето им?
Нашите внуци, задъхващи се от зловонните миризми и от зноя на доматените плантации на неграмотния испанец, няма как да разберат, защо, след като сме позволили държавата ни да бъде разрушена, сега ние очакваме от тях уважение и благодарност, като се надяваме да получим чаша вода в нашата старост!”
Съдбата на новите страни-членки на ЕС е да плащат данъци в европейския бюджет и да бъдат пазар за реализация на стоките, произвеждани от мощните развити членки на съюза.
При това не трябва особено да се разчита на субсидии за развитие на собствените икономики.
Единственото „право”, здраво вързано за Източна Европа е, че гражданите на тези страни могат безпрепятствено да ходят на гурбет в по-богатите страни, за да леят пот в най-непрестижните и ниско платени сектори на икономиката.
А местните елити, подкупени с високи заплати в Европейския парламент, европейските комисии, НАТО и другите общоевропейски структури, не желаят да се вслушат за колосалните социални проблеми на собствените си народи.
Въпреки че рано или късно това ще им излезе през носа.
Европейският съюз и неговото разширение чрез, на пръв поглед нелогичното присъединяване на бедните страни от Изтока със слаборазвити икономики и остри социални проблеми, към по-богатите страни не е нищо друго, а своеобразна форма на неоколониализъм, която прави силните държави още по-силни, а слабите и бедни още по-нещастни.
Вярно е, че не всички се натискат за членство. Не случайно например, поначало по-независимите политически и икономически държави като Норвегия и Швейцария, се отказаха да влизат в ЕС, а Швейцария даже оцени възможното встъпване в съюза като угроза за собствения суверенитет.
Политическите елити от страните на Източна Европа, използвайки бъркотията, предизвикана от социалните проблеми и ниското ниво на политическо съзнание на гражданите си, просто отдадоха на безценица своите държави за ограбване от мощните мултинационални монополи.

Но какво щеше да прави България,без тези "гастарбай-
тери"?Как щеше да преживява останалото тук населе-
ние(включително и някои самообявили се за "патрио-
ти"),ако не бяха техните близо 2 милиарда евро,из-
пращани по официален път и незнайно колко по
неофициален?Какво щеше да стане,ако тези хора,
една част предприемчиви,повечето отчаяни,но
всички решителни си бяха останали тук да попъл-
ват броя на псевдопатриотите,които пълнят кафе-
нетата,или Интернет с празнословния си "патриоти-
зъм?
ЗАТОВА АЗ СВАЛЯМ ШАПКА ПРЕД ТЕЗИ ПОВЕЧЕ ОТ
МИЛИОН ТИХИ ПАТРИОТИ,БЛАГОДАРЕНИЕ НА КО-
ИТО,БЪЛГАРИЯ ВСЕ ОЩЕ Я ИМА!