Преди няколко дни Шведската академия за пореден път присъди своята Нобелова награда за мир, този път на президента на САЩ.
И днес, направили своите първоначални анализи, вече можем да се опитаме да обсъдим по-сериозно темата, още повече, че има за какво да си поговорим.
Преди това нека си припомним, че само преди около двадесетина години един друг ръководител на свръхдържава – Михаил Горбачов - заслужи същата чест, която тогава много експерти определиха като награда за приноса му за срутването на една от двете световни империи по това време.
Действително, заради какво, изведнъж, премията получи ръководителят на страната, която понастоящем води поне две войни (в Ирак и Афганистан), която сериозно е забъркана в търговията с наркотици, която току-що бе разобличена като директен нарушител на международното право (тайните затвори на ЦРУ в различни страни по Европа), която харчи за въоражаване повече, отколкото всички останали страни по света взети заедно и т.н., и т.н.
Наистина, самият Обама направи някои намеци (в Кайро и наскоро в ООН), че външната политика на неговата администрация няма да е толкова агресивна, както при предшественика му. Но засега това са само намеци, без някакви съществени, практически резултати.
Освен това, решението за присъждане на наградата не е взето преди ден или два. А при окончателното определяне на номинираните липсваха дори тези, не съвсем убедителни постижения, изброени по-горе. Така че, как така изведнъж?
Да отбележим, че Нобеловата награда за мир, за разлика от тази по икономика, например, е прерогатив на европейския истъблишмънт. И съответно, изразява неговите предпочитания и желания. А последните, в общи линии, са ясни.
Въпросът е в това, че политиката на предишния американски президент Джордж Буш – младши, беше невероятно агресивна, при това на първо място – по отношение на Европа.
Той активно „склоняваше” региона към политика на „атлантическо единство”, за което предприе безпрецедентни мерки по смяна на политическите лидери на редица страни: Шрьодер с Меркел и Ширак със Саркози. При това последният, след избирането му на поста президент на Франция, беше дотолкова лоялен към САЩ, че дори получи съответен прякор.
Буш агресивно напъха НАТО и отделните европейски страни (включително и България) във войната в Ирак и ги вкара във войната в Афганистан. Той изигра фарс с „внедряването” на демокрация в Косово. И накрая именно при него започна икономическата криза в САЩ, която удари жестоко и Европа.
И въпреки, че за последното той има най-малка вина, за това вече никой не иска да мисли. И самият избор на Обама, чиято награда бе посрещната с радост в Европа, може да се разглежда като някаква реакция срещу предишната активност на Буш.
Самият Обама се оказа в трудно положение.
От една страна, върху него се стовари наследството от Буш, в т.ч. и по ситуацията в Ирак и Афганистан.
От друга - той се зарече, че ще промени политиката на собствената си държава.
От трета страна, обективното развитие на икономическата криза не му дава възможност да си поеме дъх поне за момент, а читателите на този блог вече са информирани, че тя няма да свърши и тогава, когато Обама напусне поста си на президент, независимо от това дали той ще бъде преизбран за втори мандат.
И необходимостта от решаване на постоянно възникващите (и все по-трудни) тактически задачи силно ограничава неговите стратегически възможности.
Например американският президент е длъжен да подкрепя тези сили, които изискват по-голяма откритост на Федералния резерв на САЩ и на стоящите зад гърба му банки на Уолстрийт.
На практика обаче, това е много сложно да се направи, тъй като цялата политика на администрацията се определя точно от управленци, излезли от средите на същите тези банки.
Тъй като все пак ще му се наложи да предприеме някакви решения, ключов момент тук е създаването на обстановка, която сама да го принуди да направи съответния избор. Частично именно с това се занимава неговото икономическо обкръжение, но Европа слабо се вълнува от вътрешните брожения в Америка (въпреки че например, курсът на долара към еврото е достатъчно важен за нея).
Главното за стария континент е новата външна политика на обитателя на Белия дом. И Европа се опитва да създаде такава атмосфера, която би принудила Обама да действа по съвършено различен, спрямо действията на Буш, начин.
От тази гледна точка неяснотите, около присъждането на Обама на наградата за мир, са напълно естествени.
Самият лауреат засега няма особени постижения, и в тази ситуация Нобеловата премия е крайно важна за него – като изразител най-вече на постигнат някакъв резултат.
Но ситуацията автоматично го вкарва в положение, в която той трябва да доказва, че заслужава получената награда във всеки един момент.
Обама добре разбира това, и първата му реакция на събитието бе достатъчно скептична; възникна дори усещането, че той е готов да се откаже от Нобеловата награда.
Частично той така и постъпи, отклонявайки съответния хонорар, но е ясно, че връщането на самата награда бе практически невъзможно, тъй като жестът вече би изглеждал като съвсем груб ход.
Всичко това означава, че волю-неволю, Президентът стана заложник на ситуацията, т.е. европейския елит получи това, което искаше.
Завършвайки този достатъчно предварителен анализ, може да се каже, че обективната ситуация, в която се намира Обама, го заставя да се лута между необходимите, но неприятни действия и желателните, но крайно трудни, изискващи твърдост и високи управленски качества, решения.
А в условията на днешната криза обективно е невъзможно да се предприеме каквато и да е добра и ефективна стратегия.
И в такава ситуация факторът външен натиск става особено ефективен, което и показа неочакваното присъждане на Нобеловата награда за мир през тази година.