Събитията на валутните, фондовите и суровинните пазари от последно време нагледно демонстрират, че Програмата за действие по излизане от световната икономическа криза, чиито основни параметри бяха утвърдени на срещата на G20 в Лондон (Лондонски консенсус), се намира на границата на пълния и окончателен провал.

До този извод достигат все повече специалисти.
През изминалата седмица бяха направени немалко изказвания, касаещи необходимостта от сериозно преразглеждане на по-рано приетите стратегии.

Сред тях с най-голяма тежест се открояваше заявлението на министъра на финансите на Великобритания Алистър Дарлинг.

Да си припомним, че по съвместителство той председателства и заседания на министрите от G20, а своето заявление той направи непосредствено преди началото на една от тези сбирки.

Министърът изрази притеснението си по повод на продължаващото надуване на балоните на финансовите и фондовите пазари, нарастващи благодарение на средствата, отделяни от държавите и техните централни банки за поддържане на икономиките, като тези средства така и не достигат до реалния сектор.

Още по-рано за опасността от надуване на нови балони предупреди Световната банка. С аналогично предупреждение излезе и считащият се за безспорен авторитет по въпросите на световната криза Нуриел Рубини. Той дори призова ФЕД да започне да повишава лихвата колкото се може по-скоро - в противен случай, каза той, във всеки момент следва да се очаква срутване на световните пазари.

Впрочем, той забрави да спомене, че повишаването на лихвените проценти също ще предизвика тотално срутване, при това със сигурност равна на 100%.

Не мина и без Алън Грийнспан, а как иначе?

Той за пореден път измени гледната си точка и също призова за провеждане на по-строга парично-кредитна политика. Да си припомним, че през август 2007 година, когато острата фаза на кризата едва започваше, той призова към същото, но тогава не се вслушаха в мнението му.

След известно време той призна, че в началото не е бил прав, отбелязвайки, че е недооценил мащаба на кризата. Днес, както можем да се убедим, той отново се върна към първоначалната си позиция.

Ако това не е поредната странност на един престарял дядка, тогава този негов ход говори твърде много. Грийнспан не е от тези, които се изказват, само за да е пред прожекторите.

По същество, в момента са известни два начина за борба с кризи като тази, с която имаме работа днес.

Първият е чрез прилагане на парично стимулиране. С други думи, този метод може да се сравни с опит да се напомпа въздух в спукан балон.

И ако днес Алистър Дарлинг демонстрира учудено лице и говори в смисъл “надявахме се на нещо добро, а се получи една голяма глупост”, то той или ни баламосва за пореден път, или нищо не разбира от работата, която си мисли, че може да върши.

Единственото, от което той можеше с чиста съвест да се оплаче, е това, че балонът се наду някак си твърде непълноценно. Но в случая нищо не може да се направи по този въпрос.

За да се надуе истински, пълноценен балон, излетите пари трябваше да бъдат много повече.

Но тогава и заплашващата ни инфлация би била такава, че 70-те години, които западните икономисти и до сега си спомнят с чувство на свещен ужас, ще изглеждат като “златен век” от историята на капитализма.

Вторият начин за преодоляване на кризата е чрез осигуряване на реална, а не фиктивна печалба в производствения сектор.

За това е необходимо, най-напред, да се достигне до съществено намаляване на цените на суровинните ресурси, и на второ място, ако това се окаже недостатъчно, да се подкрепи крайното потребление, за сметка на държавните вливания (дори и с цената на инфлация – стига инфлацията в сектора на суровините да изостава от тази в сектора на стоките с висока степен на преработка).

Става дума за това, че е необходимо да се възстановят нормалните пропорции на цените в световната икономика: когато крайния продукт е по-скъп, отколкото суровината, от която е произведен.

Такива пропорции в световната икономика отдавна не се наблюдават.

Нефтът, например, досега струваше твърде скъпо, но средствата, получени като приходи от неговата продажба, постъпваха, чрез финансовата система, обратно при тези, които го купуваха, и там се използваха за стимулиране на търсенето на крайна продукция у последните.

Това е само една, и възможно, даже не най-голямата диспропорция в съвременната световна икономика.

С други думи, ценовата система беше силно изкривена, а балансът се достигаше за сметка на преразпределението чрез финансовата система, чийто ръст неколкократно превъзхождаше ръста на реалния сектор.

В крайна сметка диспропорциите достигнаха такива размери, че системата на финанси престана да се справя с възложената й задача.

В резултат възникна днешната криза.

Ясно е, че когато пред ръководителите на водещите световни правителства бе поставен въпросът за това, какъв път за изход от кризата да бъде избран от възможните два, те без да се замислят избраха първия вариант (а пионер в избора на този вариант беше Б. Бернанке през август 2007 година).

Ясно е защо.

Паричните вливания са прост и ясен начин, позволяващ да се надяваме, че ако всичко тръгне на добре, няма да се наложи да се приемат каквито и да било други допълнителни решения.

Разбира се, този вариант крие в себе си заплаха от инфлация, но това е само една далечна перспектива. Мисленето в случая е, че ако в бъдеще изникне и този проблем все нещо ще се измисли дотогава.

В краен случай, изградилият се в последните десетилетия твърд навик решението на проблемите да се пренася “за после” в никакъв случай не противоречи на този път.

Второто решение – пътят чрез възстановяване на пропорциите, бе очевидно по-малко привлекателен.

На първо място, той предполагаше пълно изпускане на по-рано образувалите се балони. Никой не знаеше какви са техните истински размери, но това, че те са огромни бе ясно за всички и без специални допълнителни разчети.

На второ място, той би предполагал фактическа ликвидация на изградилата се финансова система.

На трето място...

Впрочем защо да продължавам. Само споменаването на първите два пункта са достатъчни, за да се разбере по каква причина този вариант дори не бе поставен за разглеждане.

А ето, че днес, когато се изяснява, че паричните вливания не донесоха очакваните резултати, изглежда, че този вариант се превръща в предмет на първоначални обсъждания - или поне на някои от неговите елементи, сред които най-важният е намаляването на цените на суровините.

Изведнъж всички заговориха за балоните на суровинните пазари.

Международната енергийна агенция промени кардинално мнението си и започна да прогнозира падане на световното търсене на енергоресурси в средносрочна перспектива – по-рано това учреждение съвсем не можеше да се оплаче от липса на оптимизъм.

Разбира се, никой не предрича нещо кой знае колко страшно. Просто идеята за парично напомпване се допълва от идеята “добре би било да намалим цените на нефта”.

Но ако се отчете какво количество излишна суровина е натрупана в световните хранилища днес, ефектът от практическата реализация на тази идея може да се окаже твърде неочакван.