Както е известно, през последните няколко години в САЩ банкрутираха редица крупни финансови институции, в т.ч. фондове, в които лежаха парите на многобройни вложители.

И ето, че в страната-център на капитализма, се състояха първите съдебни процеси по обвинения в мошеничество срещу ръководители на такива структури.

По-конкретно, властите в Америка проведоха процес срещу двама бивши управляващи на хедж-фондове към банка Bear Stearns Cos., разорили се през 2007 г.

Ралф Чиофи и Матю Танин бяха обвинени в това, че съзнателно са мамили инвеститорите, съобщавайки им положителни новини за своите хедж-фондове, в момент, когато последните са се намирали на границата на краха.

В резултат от тези действия, общите загуби за вложителите са достигнали 1,5 млрд. долара. Фалитът на хедж-фондовете е довел до банкрут, през 2008 г., и на самата Bear Stearns, както и до необходимостта от нейната продажба на J. P. Morgan Chase.

Обвиняемите бяха заплашени със затвор до 20 години.

Да отбележим, че сам по себе си, въпросът за личната отговорност е твърде сложен. Дали обвиняемите са разбирали, че бизнесът им е вървял към банкрут? Разбира се, че ДА!

Но по отношение на това, че те са били длъжни да съобщят за случващото се на широката общественост, въпросът е много спорен.

Не дребните риби определят правилата на играта на финансовите пазари – това е въпрос от компетенцията на Голямата политика.

Тези утвърдени и приети от всички правила, неминуемо биха довели, рано или късно, до крах на цялата система. Въпросът за това, трябва ли да се разрушават пазарите точно сега или да се правят опити за отлагане на апокалипсиса до последно, не е въпрос към дребните хищници. Тези неща се решават с общ консенсус на съвсем друго ниво.

В конкретния случай представянето на истинската, реална информация е могло както да разруши управлявания фонд (което съвсем не би било от полза за когото и да било), така и да разтрои целия пазар, което не би се харесало на никой от  неговите участници (още повече, че съществува споменатия консенсус за това, че ситуацията трябва да бъде “отлагана” до последния възможен момент).

Друг е въпросът, че подсъдимите са могли да обърнат нещата в своя лична полза, имайки предвид, че “крахът ще размие всичко”, но, съдейки по проведения процес, това не се е случило.

Съдът по разлеглеждания казус прие оправдателно решение.
Това развитие на събитията зарадва много хора на Уолстрийт (където не един и двама участници очакват процеси по други големи фалити – както вече състояли се, така и предстоящи в обозрима перспектива) и предизвика известно разочарование сред обществеността.

Експертите вече разсъждават, че когато става дума за фондове, загубили пари заради кризата, в резултат на надценяване на техните позиции, е логично да се предположи, че загубите са следствие от предприемането на подобен неоправдан риск. Ако законодателно се въведе отговорност за погрешни инвестиционни решения, то тогава индустрията по управлението на финансови средства губи изцяло своя смисъл.

Освен това, ако се търси отговорност от инвестиционните банкери, тогава солидарно трябва да я понесат и тези, които съдействаха за раздуването на прекомерната парична маса на пазарите.

До сега, обаче, никой не е потърсил отговорност от бившия шеф на ФЕД Алън Грийнспан, въпреки че именно политиката на неговата институция създаде предпоставките за глобалната финансова криза.

Последната забележка е особено интересна. Въпросът е в това, че печалбите на американската финансова система от последните десетилетия се дължаха, най-вече, на емисиите, които се акумулираха чрез ръста на активите, на първо място – финансовите. И въпросът за това, кое е първичното – емисиите или балоните на финансовите пазари, е философски въпрос както този за кокошката и яйцето.

Важно е нещо друго, че беше създадена система, в чиито рамки самият факт на близост до финансовите потоци, почти автоматично създаваше печалба, но извеждането на тази печалба извън финансовия сектор беше опасно, заради риска от инфлация в потреблението.

В резултат на всичко това, балоните се раздуваха все по-силно, докато накрая “щастието” свърши.

По този начин, кризата, свързана със свиването на търсенето, ще продължава още много, много дълго време – докато не се разтопи айсбергът на кредитното стимулиране на същото това търсене, разширявано до безумни размери в последните десетилетия.

От гледна точка на формалната логика, всички, които са работили в тази система през последните години, са вършили мошеничество, тъй като са знаели, че краят е близък, но са говорили: “всичко е наред, невинно мое дете”.

Но в такъв случай наказанието си трябва да получат или всички едновременно, или никой от тях, тъй като нищо друго не разлага обществото така, както осъждането само на “изкупителните жертви”, още повече, че реалните виновници за създалото се положение продължават да се разхождат на свобода.

Тук механизмът трябва да е съвсем друг: необходимо е създаването на НОВА система, в която не може да има място за тези, които през последните години твърде активно пропагандираха старата.

По този начин автоматично се “отрязват” всички виновни, като никой не им пречи да преминат в други сфери на дейност, стига да не остават в икономическата, или още повече във финансовата сфера.

Ако нещо са откраднали (в прекия смисъл на думата) – те трябва да бъдат съдени именно за кражба, а тези които просто “са се възползвали” от създадената от други система, нека продължат да се трудят за изхранването на семействата си. Ако тези обикновени пчелички са наистина талантливи, те ще намерят своето ново място в живота, ако ли пък не – така или иначе ще загубят всички получени, до момента, финансови средства.

Някой може да каже, че такъв подход не е правилен, че това е “лов на вещици”, но за съвременното “западно” общество подобна политика е издигната в норма: съвсем искрени патриоти на своята страна, в много страни от Източна Европа, станаха жертви на политиката на “чистки” от страна на дошлите на власт компрадорски правителства, а “забраната за професия” в Западна Германия от 70-те години, в някакъв смисъл е символ на борбата срещу комунистическите идеи, разпространявани по това време. А даже е страшно да си припомняме за комисията по “защита на американската демокрация” от 50-те години на миналия век, където не всички методи на въздействие се свързваха с разбиранията за съвременна цивилизация.

Да си дадем ясна сметка, че именно комунистическите идеи бяха противотежестта, която удържаше финансовия сектор да се впусне в безогледната оргия, чиито свидетели и жертви станахме всички ние в последните години.

Така, че би било съвсем естествено да си припомним съответните идеи и методи и да ги приложим спрямо съвременния финансов сектор.

Ясно е, че точно сега това не може да се получи, тъй като днес именно финансовата олигархия определя световната политика.

Но утре...?

В резултат от продължаващата криза...?

Във всеки случай това е един от малкото безкръвни варианти за измъкване от днешния път без изход!