Светът живее в края на една епоха от своето икономическо и социално развитие. За всички отговорни хора на планетата е ясно, че по досегашния път е невъзможно да се върви от тук нататък.

Вече се предлагат много алтернативи за бъдещо развитие, алтернативи, които заслужават своето внимание и уважение.

Но в днешната ситуация от изключителна важност е да се направи предварителен, задълбочен анализ за причините за достигане до този „път без изход” и на тази база да се потърсят правилните посоки за по-нататъшното развитие на човечеството.

В тази връзка, от изключително значение е да се опрем на опита от миналото, както на по-далечното, така и на не толкова отдалеченото по време от нас.

Защото в България бе натрупан уникален теоретически и практически опит на държавно планиране на социално-икономическото развитие, който и до днес не е загубил своето значение. Планирането се базираше на принципа на директивността, на съчетанието на пропорциалността и определянето на основните звена (приоритети), на интересите на държавата и предприятията, на комплексността. Тези фактори изиграха своята положителна роля в тогавашните условия.

След промените в посока към пазарни отношения, общодържавната планова система бе ликвидирана, най-вече заради присъщата директивност на плановете. Всякакъв опит за движение в посока към държавно регулиране започна да се представя като връщане към старото. В резултат на това, в обществото все повече се задълбочава противоречието между планомерността на предприятията и анархията в национален мащаб.

Дори от философска гледна точка е неразумно отхвърлянето на предишната система на държавно планиране: новото не се появява на празно място, а съзрява в дълбините на старото и не го отрича изцяло, стъпва на него съхранявайки дълго родилните петна.

Освен това, свиването на мащабите на държавните регулации не води автоматично до действие на регулаторите на пазара. Допускането на пазарни начала не трябва да бъде демонстрация на  превъзходството им пред плана, а средство за неутрализиране недостатъците на планирането.

И въобще, планирането съвсем не се изчерпва с директивно спуснатите задачи, от които някои толкова се страхуват. Главното в планирането е определянето на целите и пътищата за достигането им, осигуряване на балансираност, отраслова и териториална взаимовръзка. Най-дълбокото заблуждение е това, че алтернатива на плана е пазара, а не хаоса.

В периода на прехода, МВФ препоръча ликвидацията на плановите органи и дерегулиране на икономиката, с цел съдействие за възникване на пазари.

За съжаление, пазарите не възникват просто така, те трябва да бъдат формирани, създавани.

В предишната икономическа система връзките между субектите на икономиката се поддържаха от плановите органи, благодарение на което функционираше своего рода пазар, на базата на държавната собственост върху средствата за производство.

Реформите не създадоха реални предпоставки за изграждане на национален пазар. Напротив, под натиска на външната конкуренция рухна даже наследеният “социалистически пазар”, а трансформацията на плановата икономика в пазарна се осъществи чрез гигантско унищожаване на стопански ценности, вместо чрез очаквания растеж. При това мащабите на реалните разрушения се прикриваха чрез отпусканите досега кредити в рамките на стопанството ни.

Характерно е, че в нито една страна в преход, нови производства не доведоха до пробив на нови пазари.

Още веднъж се потвърди изводът на класиците, че преследването на собствените изгоди, гарантира само едно: хаос. Затова не може да има дилема план или пазар: планът се използва в пределите на необходимото, а пазарът – на възможното.

На България й е нужно и едното, и другото, за да се съединят в единен механизъм положителните елементи и на плановата, и на пазарната системи.

В най-близко време, най-важната и отговорна държавна задача трябва да бъде приемането на решения за перспективно и текущо прогнозиране на стопанството ни, основано на научното планиране и държавните програми, внедряването на комплекс от директивно и индикативно планиране, определящ перспективите и направленията за устойчиво икономическо и социално развитие.

Успешни могат да бъдат само такива икономически и социални реформи, които ще се осъществяват с подкрепата, преди всичко, на собствения икономически и интелектуален потенциал, на ефективното държавно влияние, при осигуряването на водеща роля в планирането и управлението на социално-икономическите процеси на държавния сектор на икономиката.

С държавния сектор трябва да се свързват наукоемките производства, изграждани на основата на новите технологии, въплъщаващи в себе си съвременен научно-технически прогрес. Сферата на държавния “патронаж” трябва да се разпростира върху образованието, науката, културата, здравеопазването.

Това не означава връщане към общодържавна собственост, а това позволява да се осъществят по-разнообразни и гъвкави форми на намеса в икономиката и социалните процеси, с отчитане на спецификата на различни отрасли и сфери на националното стопанство.

Законодателното и административното управление трябва да допълват системата от икономически мерки и стимули, покрепящи развитието и усъвършенстването на производството. В основата на политиката на държавата и нейната дейност трябва да бъде принципа за социална справедливост, той трябва постоянно да бъде осигуряван и поддържан във всички сфери на стопанска и социална активност.

Това предполага задължителна ориентация към социалните критерии за каквито и да било предвидени изменения в икономиката и в другите сфери, отчитане на тяхната социална цена и екологични последствия, достигане на социално съгласие и национално единство.

Докато обществото ни все още върви в развитието си по инерцията от своя Златен век, трябва и сме длъжни да направим усилията за съхраняване и развиване в ново качество на този титаничен потенциал, който страната ни успя да натрупа в краткия промеждутък от време, когато силните глобални центрове ни бяха „изпуснали” от кръгозора си, време, в което използвайки категоричните преимущества на държавната планова икономика успяхме да се превърнем от “тъмното племе на Балканите” в страната, раждаща най-големите и ярки таланти на света, практически във всяка област на обществото.

Една от алтернативите за бъдещето не само за България, но и за целия свят, е пътят за устойчиво развитие чрез програмиране и планиране, използвайки опита на досегашното му прилагане.


Април, 2009 г.