Майкъл Паренти
(Глава от книгата
„Чернодрешковците и червените: рационалния фашизъм и събарянето на комунизма“, Сан Франциско, 1997 г.)

В разстояние на сто години управляващите кръгове на САЩ без умора водеха антикомунистическа пропаганда сред населението си, докато антикомунизмът стана нещо като религия. По време на Студената война идеологическата машина на антикомунизма манипулираше всяка информация за комунистическите страни във враждебна спрямо тях. Ако Съветите се откажеха от преговори те бяха непоправими и войнствени. Ако те се съгласяваха на компромис, това е само уловка за да се приспи нашата бдителност. Ако се обявяваха против ограниченията във въораженията, това означаваше, че те демонстрират агресивните си намерения. Ако те поддържаха ограниченията във въораженията (което на практика ставаше в болшинството от случаите), то е само за това, че те са лъжливи и хитри. Ако църквите в СССР са празни, това е доказателство че там религията се забранява. Ако църквите са пълни, това означава че хората отхвърлят атеистичната идеология на режима. Ако работниците стачкуваха (което се случваше рядко), това беше свидетелство за отчуждаването им от колективната система; ако пък не стачкуват, това е само защото са изплашени и няма свобода. Дефицитът на потребителски стоки демонстрираше провала на икономическата система; обратното – насищането на пазара с потребителски стоки означаваше единствено това, че режимът се опитва да задоволи населението за да укрепи своята власт.
Ако комунистите в САЩ играят важна роля в борбата за правата на работниците, на бедните, на чернокожите, жените и други – това бяха само изкусни методи да привлекат тези слоеве за да завоюват властта за себе си. Как е възможно да вземат властта, борейки се за правата на безправните хора, никой не обясняваше. Тук ние имаме работа с неумолима ортодоксалност, която управляващите кръгове разпространяваха с такова усърдие, което изуми хората от целия политически спектър.

Преклонение пред ортодоксите

Значителна част от левите в САЩ демонстрираха такъв антисъветизъм, който може да се конкурира с най-твърдолинейните възгледи на крайно десните. Чуйте как Ноам Чомски бичува „левите интелектуалци“, които се опитват „да овладеят властта на гърба на масовите народни движения“ и след това да ги поставят в тяхно подчинение: „Вие започвате като ленинист, който се готви да стане част от червената бюрокрация. След това виждате, че така властта не се взема и бързо се превъплащавате в десен идеолог. Сега наблюдаваме това в (бившия) Съветски съюз. Същите тези момчета които бяха комунистически бандити само преди две години, сега управляват банките и превъзнасят свободния пазар и американците“. Мисленето на Чомски е дълбоко вкоренено в самата корпоративна политическа култура на САЩ, която той така често критикува по други въпроси. Той вярва, че революцията беше предадена от „комунистическите бандити“, които бяха просто гладни за власт, а не пожелаха да сложат край на глада. Истина е, че в последните години от съществуването на СССР някои от тях, като Борис Елцин, преминаха на страната на капиталистите, но други продължаваха да се съпротивляват на реставрацията на капитализма с немалък риск за себе си, а много отдадоха и живота си по време на жестоките репресии на Елцин против Руския парламент през 1993 г.
Някои леви, заедно с много други, споделят стереотипната предства за алчните за власт червени, които ламтят за нея заради самата власт, и забравят за действителните социални цели. Но ако това е така, то нима не е удивително, че на страната на червените застават бедните и угнетените, често с риск за себе си да станат жертви, вместо да пожънат плодовете, служейки на силните на деня?
Десетилетия наред, много американски деятели с лява ориентация считаха преклонението пред антисъветизма и антикомунизма, като необходимо условие за поддържане на репутация си. Те не можеха да напишат нито една статия или да произнесат реч за каквото и да е, ако не сложат в нея някоя антикомунистическа фраза. Целта на такова поведение бе дистанцирането им от марксистите-ленинисти.
Адам Хохсчайлд, либерален писател и издател, предупреди левите, които не бързат с осъждането на съществуващите комунистически режими, че те рискуват „да подронят доверието към себе си“. С други думи, за да се считат за достойни противиници на Студената война, трябва отначало да се присъединят към нея, осъждайки комунистическото общество. Роналд Радош призова движението за мир, да се очисти от комунистите, за да не бъде обвинено самото движение в комунизъм. Ако разбирам правилно Радош, за да спасим себе си от антикомунистическия лов на вещици, ние трябва да вземем участие в този лов. „Очистването“ на левите от комунисти се превърна в дългогодишна традиция с вредни последствия за редица прогресивни течения. Например, през 1949 г. Конгресът на индустриалните организации (С1О) лиши от членство 12 профсъюза, защото в ръководството им имало комунисти. Тази чистка намали броя на членуващите в Конгреса на 1.7 млн. работници и силно отслаби политическото му влияние.
Даже когато атаките на левите критици са насочени към десните, те не пропускат възможността да засвидетелстват своя антикомунизъм. Например, Марк Грин,
критикувайки президента Роналд Рейгън, заявява, че «подобно на упорит марксист-ленинист Рейгьн предпочита да измени фактите, а не своето мислене». Уверявайки за решимостта си да се борят с догматизма „както отляво, така и отдясно“, тези леви, извършвайки изискващият се от тях ритуал, само укрепват догмите. Левите антикомунисти имат голям принос за създаването на климата на враждебност, който позволи на лидерите на САЩ да водят горещи и студени войни против комунистическите страни и който, даже и днес, прави трудно провеждането на прогресивна, дори на либерална политика.
Прототип на съвременният ляв антикомунист беше Джордж Оруел. В разгара на Втората световна война, когато Съветския съюз се сражаваше не на живот, а на смърт с нацистите при Сталинград, Оруел обяви, че „готовността да се критикува Русия и Сталин е пробен камък за интелектуална честност“. Чувствайки се в безопастност вътре в злобно-антикомунистическото общество, Оруел (с характерното за него двусмислие), представи осъждането на комунизма като единичен, героичен акт на протест. Днес, неговите идеологически наследници продължават тази практика, стоейки непоклатимо срещу марксистко-лененско-сталинските орди. Сред левите в САЩ напълно отсъства рационална оценка за Съветския съюз – страна, която с раждането си преживя дълга гражданска война, отблъсна военната интервенцията на четиринайсет държави, която две десетилетия по-късно отхвърли и унищожи нацисткият звяр, плащайки огромна цена. За три десетилетия след болшевишката революция, Съветите направиха индустриален скок за който на капитализма му трябваше столетие. И при това, те го осъществиха хранейки, обличайки и обучавайки своите деца, вместо да ги карат да работят по фабриките, както правят капиталистическите индустриалци дори и сега. Съветския съюз, заедно с България, ГДР и Куба осигуряваха жизнено необходимата помощ за национално-освободителните движения в целия свят, включително и за Африканския национален конгрес на Н. Мандела.
Левите антикомунисти си дават вид че не забелязват значителните достижения на бедните маси, осъществени при комунизма. Някои дори изказват своето презрение към тях. Спомням си как веднъж във Вермонт известният анархист и антикомунист Мъри Букчин язвително се отнесе към моята грижа за „бедните деца, нахранени при комунизма“.

Лепенето на етикети

На тези от нас, който откажеха да се присъедини към антисъветизма, левите антикомунисти залепваха етикетите „съветски апологети“ и „сталинисти“, дори ако не обичахме Сталин и неговата автократична система на управление и считахме, че съществуващото съветско общество има много сериозни недостатъци. Нашето истинско прегрешение се състоеше в това, че за разлика от много леви ние отказвахме да се примирим с пропагандните манипулации на САЩ относно комунистическите общества. Ние твърдяхме, че независимо от добре рекламираните недостатъци и несправедливости, съществуващата комунистическа система имаше и много положителни страни които трябваше да се запазят, затова защото те подобриха живота на стотици милиони хора и допринесоха в значителна степен за духовното им прераждане. Това мнение въобще не устройваше левите антикомунисти, които не можеха да кажат нито една добра дума относно комунистическото общество (понякога с изключение на Куба) и нямаха търпение да изслушат подобни гледища.
Просмукани от антикомунистическа ортодоксалност, болшинството леви в САЩ практикуваха левия макартизъм, срещу хората, които се изказваха позитивно за комунистическите страни. Те не ги допускаха до участие в конференции, редакционни и издателски колегии, политически кампании и в леви издания. Подобно на консеравторите, левите антикомунисти не се съгласяваха на нищо друго, освен на безусловното осъждане на Съветския съюз, като сталинско чудовище и ленинско морално извращение. Отчасти като реакция на тази въздесъща антикомунистическа пропаганда, която наводняваше пресата в САЩ, много американски комунисти и близки до тях леви, се въздържаха от критики спрямо авторитарните страни на Съветския съюз. Поради това те си навлякоха обвинението, че си представят СССР като „рай на работниците“.
Много леви в САЩ практически не са запознати с трудовете на Ленин и с неговата политическа биография, но това не им пречи да размахват унищожителния етикет „ленинист“. Ноам Чомски, този неизчерпаем източник на антикомунистическа карикатура, например предлага следните коментари по отношение на Ленин: „Интелектуалците на Запад и в Третия свят бяха привлечени към болшевишката контрареволюция поради това, че ленинизмът е доктрина, в която се казва, че радикалната интелигенция има право да завземе държавната власт и да управлява със сила, а това е такава идея, към която интелектуалците са достатъчно възприемчиви“.
Тук Чомски създава образа на властолюбивите интелектуалци, като допълнение към карикатурата за властолюбивите ленинисти, негодяи, които търсят не революционните средства на борба с несправедливостта, а власт заради самата власт. Когато нещата опрат до преследване на червените, най-добрите и способни сред левите звучат не много по-различно отколкото най-лошите измежду десните.
По време на терористичния взрив през 1996 г. в Оклахома сити, чух по радиото как един коментатор обяви, че Ленин бил казал, че „целта на терора е терор“. Американските коментатори често цитират Ленин по такъв извратен начин. В действителност, неговото изявление е против терора. Той полемизира против изолираните терористични актове, които само всяват страх сред населението, предизвикват репресии и изолират революционното движение от масите. Нямайки нищо общо с тоталитарните, тайни заговорници, Ленин призовава към създаване на широка коалиция с масовите организации, включващи хора на различно равнище на политическо развитие. Той апелира да се търсят други средства за разгръщането на класовата борба, включително участието в парламента и в съществуващите профсъюзи.
Несъмнено е, че работническата класа, като всяка масова група, се нуждае от организация и ръководство за водене на успешна революционна борба, и тази роля принадлежи на партията – нейния авангард. Но всичко това не значи, че пролетарската революция може да победи благодарение на пучисти и терористи. Ленин постоянно решава проблема как да избегне двете крайности: буржоазния опортюнизъм и ултралевия авантюризма. И въпреки това той неизменно и регулярно бива характеризиран от официалната преса и от някои леви като ултра ляв пучист. Дали подходът на Ленин е желателен или дали въобще е приемлив в днешни дни – ето това е въпросът изискващ критическо изследване. Може ли обаче да се очаква нещо свястно от хора, които представят неговата теория и практика в такъв извратен вид?
Левият антикомунизъм счита всяка връзка с комунистически организации за морално неприемлива, заради «престъпленията на комунизма». Но в същото време много от тези леви са свързани с Демократическата партия на САЩ. Или като избиратели, или като нейни членове. Очевидно не ги смущават морално неприемливите политически престъпления, извършени от лидерите на тази организация. Не ги смущава, че по време на администрацията на демократите в концентрационни лагери бяха затворени 120 хиляди американци от японски произход, бяха хвърлени атомни бомби над Хирошима и Нагазаки, довели до огромни жертви сред невинното население. Т. нар. „акт на Смит“, бе използван за да бъдат вкарани в затвора, заради техните политически възгледи, лидерите на троцкистката Социалистическа работническа партия, а по-късно и лидерите на Компартията на САЩ; бяха разкрити концентрационни лагери за затваряне на политически дисиденти в случай на „извънредно положение“. В края на 40-те и през 50-те години на XX-и век 8 хиляди федерални служители бяха изхвърлени от работа заради политическите им контакти и възгледи, а хиляди други обикновени американци бяха преследвани и кариерата им бе разрушена. Чрез “Актът за неутралитет” беше наложено ембарго на Испанската република, което допринесе за победата на фашистките легиони на Франко; беше провеждана изтребителна политика срещу въстанническите движения в страните от Третия свят; от администрацията на демократите беше разпалена и водена войната във Виетнам. През по-голямата част на XX-и век, демократите които имаха мнозинство в Конгреса, защитаваха расовата сегрегация и отхвърляха законопроектите забраняващи линчуването и дискриминацията при наемането на работа. Но всичките тези престъпления, донесли толкова много смърт и разрушения, не накараха либералите, социалдемократите и „демократичните социалисти“ постоянно да настояват, да бъде осъдена Демократическата партия или политическата система, която доведе до тези престъпления. Ние не чухме гласове на страстна нетърпимост, каквито постоянно имаше против комунизма.

Чистият социализъм и натрапения социализъм

По мнението на някои американски леви, драматичните изменения в Източна Европа не доведоха до поражение на социализма, защото в тези страни никога не е съществувал социализъм. Те казват, че комунистическите държави не са предлагали нищо друго, освен бюрократичен, еднопартиен „държавен капитализъм“ или нещо от този род. Дали ще наричаме бившите комунистически страни „социалистически“, е въпрос на определение. Достатъчно е да подчертаем, че съдържанието на обществените отношения в тях беше различно от съществуващата система на капитализма, ориентирана към печалбата. И самите капиталисти не отричаха този факт.
Първо. В комунистическите страни имаше много малко икономическо неравенство в сравнение с капиталистичските. Привилегиите които имаха партийните и правителствените елити бяха скромни в сравнение със западните. Същото може да се каже и за личните им доходи и начина им на живот. Съветските лидери, като например Юрий Андропов и Леонид Брежнев, не живеехе в разкошни дворци от типа на Белия дом, а в сравнително големи квартири отделени за лидери на правителството в жилищните блокове недалеч от Кремъл. На тяхно разположение имаше лимузини (както при болшинството държавни глави) и достъп до големи правителствени вили, в които те приемаха чуждестранни гости. Но те не разполагаха с личното богатство, което притежават болшинството от държавните глави на САЩ. „Разкошът“ в който са живеели лидерите на ГДР, и за който се писа толкова много в американската преса, се е състоял от 725 долара годишно в твърда валута и жилище в затворен за посещения жилищен комплекс в покрайнините на Берлин, със сауна, басейн и спортна зала, които са били на разположение на всички жители на комплекса. Също така, източногерманския държавен и партиен елит е имал възможност да прави покупки в магазини, в които се продавали западни продукти, като банани, джинси и японска електроника. Американската преса никога не е отбелязвала, че обикновените граждани на ГДР също се ползваха от обществени басейни и спортни зали, че можеха да си купят, макар по-обикновени и не така импозантни, джинси и електроника. Тази преса никога не направи сравнение между „разкоша“, в който живееха ръководителите на ГДР и действително разкошния начин на живот на западните плутократи.
Второ. В комунистическите страни основна цел на производството не беше извличане на капиталистическа печалба и частно обогатяване; обществената собственост на средствата за производство заменяше частната собственост. Частните лица не можеха да наемат на работа други хора и да трупат огромни състояния от техния труд. Повтарям: в сравнение със западните стандарти разликата в доходите и в спестяванията като цяло не беше значителна. Между низините и висшата категория работещи, тя беше приблизително 1 към 5. В САЩ разликата между годишните доходи на групата мултимилиардери и работещите бедняци е 10 000 към 1.
Трето. Отдаваше се приоритет на социалното осигуряване. Макар в живота при комунизма да имаше много още какво да се желае, защото това обезпечаване често беше посредствено, социалистическите общества гарантираха на своите граждани известно минимално ниво на живот и сигурност, включително гарантирано образование, трудоустрояване, жилище и медицинско обслужване.
Четвърто. Комунистическите държави не преследваха възможността за проникване на техния капитал в чуждите страни. Тъй като стремежът за печалба не беше движещата сила, на тях не им се налагаше постоянно да търсят възможности за нови инвестиции на капитал – те не експроприираха земята, работната сила, пазара и природните ресурси на по-слабите нации. С други думи, те не практикуваха икономически империализъм. Съветския съюз търгуваше и предоставяше икономическа помощ при условия, които като цяло бяха изгодни за народите от Източна Европа, Монголия, Куба и Индия.
Всичко гореказано, беше в една или друга степен ръководен принцип за всяка комунистическа система. Нито един от тези принципи не може да бъде отнесен към капиталистически страни, като Хондурас, Гватемала, Тайланд, Южна Корея, Чили, Заир, Индонезия, Германия или САЩ.
Но истинският социализъм, казват критиците, трябва да е под контрола на самите работници чрез прякото им участие в управлението, вместо да бъдат управлявани от ленинисти, сталинисти, кастровисти или други злонамерени, властолюбиви, бюрократични клики от негодяи, които предават революцията. За съжаление, тази гледна точка на “чистия социализъм” е неисторическа и затова не може да бъде опровергана – нея може да я потвърди или отхвърли единствено историята. Проблемът е, че този подход сравнява идеала с несъвършенната действителност и действителността естествено ще изгуби. „Чистите социалисти“ си въобразяват какъв ще бъде социализма в свят несравнимо по-добър от съществуващия. В свят, в който няма да бъдат необходими нито мощни държавни структури, нито сили за сигурност, където няма да бъде експроприирана нито частица от произведената от работниците стойност.
Идеологическите предвиждания на „чистите социалисти“ си остават непроверени от практиката. Те не обясняват как ще бъдат организирани многобройните функции на революционното общество, как ще бъдат отблъснати атаките и саботажа отвътре, как ще се избегне появяванете на бюрокрацията, как ще се разпределят оскъдните ресурси, как ще се охладят политическите разногласия, как ще се реши кое ще бъде проритетно и как ще се организира производството и разпределението. Вместо това те предлагат мъгляви заявления за това, как работниците пряко ще владеят и управляват средствата за производство и как те ще намират свои собствени решения в процеса на творческата борба. За това не е удивително, че „чистите социалисти“ поддържат която и да е революция... освен тези, които са победили.
„Чистите социалисти“ пропагандират видения за ново общество, което ще бъде създадено от нови хора, общество, дотолкова преобразувано при своето раждане, че в него няма да има почва за злодеяния, корупция и престъпно използване на властта. В него няма да има бюрокрация и егоистични клики, няма да има безжалостни конфликти и трудни, носещи болка решения. И когато действителността се оказва различна от тези идеали, някои леви започват да осъждат тази действителност, да заявяват, че тази или онази революция ги е „предала“.
„Чистите социалисти“ виждат социализма като идеал, който е опорочен от продажността, лъжливостта и властолюбието на комунистите. “Чистите социалисти” отхвърлят съветския модел, но предлагат малко доказателства, че са възможни други пътища, че другите модели на социализма създадени не от въображението, а от историческия опит, са могли да съществуват и да функционират по-добре. Възможен ли е бил, в онези исторически условия, открит, плуралистичен, демократичен социализъм? Историческите свидетелства посочват, че това не е било възможно. Политическият филосооф Карл Шамес пише:
„Откъде биха могли да знаят левите критици, че фундаменталният проблем не е в „природата“ на управляващите (революционни) партии, а да кажем в глобалната концентрация на капитала навсякъде унищожаваща всички независими икономики и националните суверенитети? И ако това е така, откъде се взе тази „природа“? Съществувала ли е тя отделно, в изолация от самото общество, от обществените отношения, влияещи върху нея?... Могат да се намерят хиляди примери, в които централизацията на властта е неоходимо условие за да се обезпечат и защитят социалистическите отношения. По мои наблюдения (върху съществуващите комунистически общества), позитивите на „социализма“ и негативите на „бюрокрацията, авторитарността и тиранията“ са практически взаимосвързани във всички сфери на живота.“
„Чистите социалисти“ редовно винят само Левицата за всяко поражение която тя търпи. Техният арсенал от обяснения е безкрайно разнообразен. Ту чуваме, че революционната борба претърпя поражение, защото нейните лидери чакали прекалено дълго или действали прибързано, ту, че те са много нетърпеливи, много твърдоглави или много неустойчиви. Ние чуваме, че революционните лидери са склонни към компромис или към авантюризъм, към бюрократизъм или опортюнизъм, че те са много авторитарно организирани или слабо организирани, недемократични или неспособни да осигурят силно ръководство. Но винаги тези лидери търпят поражения, защото не са се подложили на „прякото въздействие“ на самите работници, които видимо са способни да издържат пред лицето на всякъкви трудности, само ако бъдат ръководени от водачи излъчени от средите на тези леви критици. За съжаление, тези критици винаги се оказват неспособни да приложат своя революционен гений и да създадат перспективно революционно движение в собствените си страни.
Тони Фебо нарече този синдром на чистите социалисти „виновното ръководство“.
„Смята се, че когато хората са толково способни, различни и преданни, като Ленин, Мао, Фидел Кастро, Даниел Ортега, Хо Ши Мин и Роберт Мугабе и милионите следващи ги и сражаващи се под тяхното героично ръководство, всичко завършва много бързо и причината се крие в това, кой е взел това или онова решение и на кое събрание. Или даже каква е големината на къщата в която са се върнали да си отпочинат след това...Тези лидери не са живели във вакуум. Те са се намирали във водовъртежа. И силата на този водовъртеж, вмъкнала и завъртяла ги, върти и разваля нашата планета повече от 900 години. Приписват вината за неуспехите на тази или онази теория, на този или онзи лидер, който е извършил примитивна подмяна на марксисткия анализ.“
Трябва да кажем, че чистите социалисти не винаги са лишени от конкретен план за действие. След като сандинистите свалиха диктатурата на Сомоса в Никарагуа, една ултралява група в тази страна призова към пряко работническо управление на предприятията. Въоражените работници били длъжни да вземат в свои ръце управлението на производството, но без да получават тези облаги и привилегии, които имали мениджърите, държавните плановици, бюрократите и професионалните военни. Следвайки този призив, революцията в Никарагуа не се задържа и два месеца под напора на опустошаващата контрареволюция, в основата на която стояха САЩ. Революцията не успя да мобилизира достатъчно ресурси, за да неутрализира армията, да осигури безопасност от външни врагове, да проведе икономически реформи и да координира социалните програми в национален мащаб.

Деценрализация или оцеляване

За да оцелее народната революция, държавната власт трябва да бъде завзета с цел: 1) да се сломи съпротивата на класата, в чиито ръце се намира държавния апарат и ресурсите на обществото; 2) да се отблъснат неизбежните нападения от страна на реакцията. Вътрешните и външните заплахи срещу революцията, правят необходима централизацията на държавната власт, която никой особено не е обичал и не обича – нито в Съветска Русия през 1917 г., нито в сандинистка Никарагуа през 1980 г.
Енгелс предлага поучително описание на въстанието от 1872 – 1873 г. в Испания, когато анархистите завзели властта в мунципалитетите на цялата страна. В началото ситуацията изглеждала многообещаваща. Кралят се отрекъл от престола, а буржоазното правителство можело да събере едва няколкохиляди зле обучени войници. Но въпреки това, за кратко време шареното войнство постигнало успех, защото си имало работа с изключително раздробено провинциално въстание. „Всеки град се провъзгласил за суверен кантон и сформирал свой революционен комитет (хунта)“ – пише Енгелс. „Всеки град действал сам за себе си, заявявайки, че е важно не сътрудничеството с другите градове, а отделянето от тях, изключвайки по такъв начин възможността за съгласувани действия (срещу силите на буржоазията).“ В крайна сметка, въстанието претърпяло поражение поради „фрагментацията и изолацията на революционните сили“, което позволило на правителствените войски да потушат едно след друго въстанията в отделните градове.
Децентрализираната провинциална автономия се явява гробница за въстанието и това е една от причините за неуспеха досега на нито една анархосиндикална революция. Забележително е, че в идеала има само местно работническо самоуправление, с минимален брой на бюрокрацията, полицията и армията. Така навярно ще се развива и социализма, ако не бъдат предприети нападения от страна на контрареволюционните сили. Можем да си спомним как през 1918 – 1921 г. четиринадесет капиталистически държави, включително и САЩ, нахлуха в Съветска Русия в кръвопролитен, но неуспял опит, да свалят революционното болшевишко правителство. Годините на чуждестранната интервенция и гражданската война допринесоха много за усилване на отбранителният елемент в психологията на болшевиките – налагането на строга партийна дисциплина и репресивна тайна полиция. Така през май 1921 г. самият Ленин, който преди това поощряваше вътрешнопартийната демокрация и пишеше против Троцки, призоваваше да се даде на профсъюзите по-голяма автономия и т.н., достигна до убеждението, че трябва да се сложи край на работническата опозиция и на другите фракционни групи в партията.. „Сега трябва да настъпи край на опозицията. Край! Сега не ни трябва опозиция.“ – каза Ленин на Десетия конгрес под гърма на аполодисментите. Комунистите стигнаха до извода, че откритите диспути и опозиционните течения вътре и извън партията създават видим разкол и слабост, и по този начин те самите провокират атаките на враговете.
Само месец по-рано, през април 1921 г., Ленин призоваваше за увеличаване броя на работещите в ЦК на партията. С други думи, неговата позиция беше не против рабонтиците, а против опозицията. Това беше социална революция, на която не й беше позволено, както и на другите да развива своя материален и политически живот безпрепиятствено.
Към края на 20-те години Съветите имаха два избора: 1) да задълбочат още повече централизацията – изграждане на командна икономика, принудителна аграрна колективизация и ускорена индустриализация под управлението на партийно ръководство с неограничена власт – път избран от Сталин, или 2) да се движат към либерализация, разрешавайки голямо политическо разнообразие, голяма автономия на профсъюзите и другите организации, открити обсъждания, дискусии и критики, голяма автономия на различните съветски републики, сектор на дребното частно предприемачество, независимо развитие на селското стопанство и селячеството, приоритет на производството на потребителски стоки за сметка на бавното натрупване на капитал, необходим за създаването на мощна военноиндустриална база. „Парите се лееха като река, хората мръзнеха, гладуваха, страдаха, но строителството продължаваше с безразличие към отделната личност и масов героизъм, рядко срещан в историята“.
Мисля че, ако беше избран втория курс, щеше да бъде изградено едно по-удобно, по-човечно и пригодно за живеене общество. На мястото на натрапения социализъм щеше да дойде социализма на работниците-потребители. Единствения проблем се състои в това, че тогава страната можеше да се окаже неспособна да удържи нападението на нацистите. Вместо това Съветския съюз тръгна по пътя на енергичната, принудителна индустриализация. Този курс често се характеризира като едно от престъпленията на Сталин срещу своя народ. Общо взето, ускорената индустриализация се свеждаше до създаването в течение на 10 години на съвършенно нова, огромна индустриална база сред голите степи на изток от Урал, където предвидливо беше построен най-големия в Европа стоманолеярен комплкес.
Предвиждането на Сталин, че Съветския съюз има само 10 годиини, за да направи това, което Великобритания е направила за 100, се оказа вярно. Когато през 1941 г. нацистите нападнаха, тази индустриална база, надеждно укрита на хиляди мили от линията на фронта, ковеше оръжието, което доведе до победата. Цената на оцеляването, беше живота на 22 млн. съветски граждани загинали във войната и неизброими разрушения и страдания, последствията от които обезобразиха съветското общество за десетилетия напред.
Последствията от контрареволюционните атаки върху живота на революционното общество изпитаха и други страни. Офицер-сандинист, който срещнах през 1986 г. във Виена, отбеляза, че никарагуанците не били „войнствен народ“, но е трябвало да се научат да се сражават, защото се сблъскали с разрушителна война от страна на наемниците, поддържани от САЩ. Тя говореше с тъга, че войната и ембаргото принудили нейната страна да отложи много от своите социално-икономически планове. Същото се случи в Мозамбик, Ангола и много други страни в които наемните сили, финансирани от САЩ, разрушаваха селата, селското стопанство, медицинските центрове и електростанциите. Убиваха и обричаха на глад хиляди хора. Така революционното дете беше задушено още в своята люлка или обезобразено до неузнаваемост. Всичко това, би трябвало да получи такава гласност, каквато получаваше отношението към дисидентите в революционните общества.
Падането на комунистическите правителства в Източна Европа и СССР се приветства от много леви интелектуалци. Сега, казат те, настъпи демокрацията. На практика капиталистическата реставрация в Източна Европа, сериозно отслаби многобройните освободителни движения в страните от Третия свят, които получаваха помощ от Съветския съюз и доведе до установяването на редица десни режими, които и днес си сътрудничат с контрареволюционерите от САЩ. Освен това, падането на комунизма даде зелена улица на западните корпорации с тяхната неограничена жажда за експлоатация. На тях повече не им е необходимо да убеждават своите работници, че те живеят по-добре в сравнение с техните братя в Русия. Те повече не чувстват нуждата да спазват определени правила, поради съществуването на алтернативна обществена система. Затова капиталистическата класа, днес потъпква много от завоеванията на работническата класа от Запад, постигнати с многогодишни борби. Сега, когато най-злокачествената форма на капитализма достигна своя триумф на Изток, тя ще победи и на Запад. На смяна на „капитализма с човешко лице“ идва „капитализмът без лице“. По думите на Ричард Левинс: „от новата жизнерадостна агресивност на световния капитализъм, ние разбираме, че комунизма и неговите сподвижници са вкарани в кошарата“.
Несъзнавайки ролята, която комунистическите страни играеха за въздържанито на най-лошите инстинкти на западния капитализъм и империализма и възприемайки комунизма като чисто зло, левите антикомунисти не придвидиха загубите които ни очакват. Някои от тях и досега не могат да разберат това.

P.S. Материалът е предоставен от фейсбукъра Веселин Стоев, на когото благодаря!