Продължение от IV-та част.

Моята авантюра в Турция

Сена страдаше от остра нужда за квалифицирана работна ръка. Преселниците от България - най-вече негови роднини и познати, с които той имаше контакт и на които разчиташе най-много, бяха без каквито и да е умения за работа в туризма, да не говорим за офисна дейност - като се изключи владеенето на български, което те бързо превръщаха в умение да ползват руски език. В условия на огромни туристически и капиталови потоци, които стремително се стичаха към него, приятелят ми не бе в състояние да реагира адекватно, затова първоначално само като общи подмятания, а след това и съвсем директно той започна да предлага да отида при него и да работим заедно (по неговия тогавашен израз). Нещо повече, като компенсация за напускането на „Сони“ той предлагаше 4,5 х.д. месечно[1], което само донякъде ме впечатли, предвид на факта, че вече бях оперирал със сериозни суми.

След като морално се настроих, че заминавам при приятеля си, вече бе по-лесно да подам молба за напускане от предишната работа. Признавам, че началниците направиха всичко възможно, за да ме задържат на заеманата позиция, но аз вече бях взел своето решение и никакви аргументи нямаха значение за мен. Не опровергавах и тълкуванията на Криса, че моето напускане е свързано с некадърното ръководство на нашия пряк маркетингов началник, тъй като не виждах смисъл да давам допълнителни обяснения пред хора, които смятах за вече затворена страница в моя живот.

Има една руска поговорка: „По един начин е на екскурзия, по друг – в емиграция“.

Когато пристигнах в Истанбул и видях нещата отвътре, ги заварих съвсем не такива, каквито исках да си ги представям. Навсякъде по веригата на туристическото обслужване, вкл. и в офиса, цареше пълен хаос. Странно как нещата въобще се случваха, но очевидно това ставаше за сметка на непрекъснато разширяващите се капиталови потоци, осигурявани от напористите руснаци, които пристигаха във все по-нарастващи мащаби, запушвайки по този начин всякакви пробойни във вече пробитото корито. Но това едва ли можеше да продължава вечно!

Като директор на офиса, за какъвто ме представи Сена, се чудех откъде трябваше да се започне? Отвсякъде! Най-откровено се крадеше по многобройни възможни канали: от провеждане на екскурзии, от теглене на багажи, от карго, от наземно авиообслужване! Всички сметки, достигащи понякога стотици хиляди долари, се правеха на ръка, без каквото и да е компютърно информационно осигуряване, освен простичките таблички на Ексел[2]. От друга страна в битката за повече партньори приятелят ми бе влязъл в порочната спирала на непрекъснатото продуктово кредитиране на новопоявили се руски туристически компании, което го бе довело до огромни несъбираеми вземания, някои от тях достигащи до стотици хиляди долара. Добре че едновременно с това негови руски приятели му бяха предоставили за отговорно управление няколко милиона „зелени гущери“, та с тези пари той покриваше текущите вътрешни задължения към своите турски доставчици. Докога, обаче?

Налагаше се да се работи почти денонощно (добре че докато сме млади можем да караме и без сън) – през деня в офиса, където за всяко нещо трябваше да се водят сериозни битки[3], през нощта в тегления на багажи, от които задълбочената ми насрещна проверка доказа, че до моето пристигане само от една обработка на самолет бяха отклонявани между 1500 и 2500 долара. А на ден се обслужваха няколко самолета. И това всеки ден от седмицата.

Постепенно сред тези, чиито нерегламентирани кранчета спираха, започна да зрее открито недоволство от промяната в тяхното положение, подклаждано от допълнителната неприязън, че „някакъв от България е дошъл да ни командва“. В същото време Сена не бързаше да ги уволнява или наказва, сякаш нищо не се бе случило, и те продължаваха да заемат предишните си позиции с произтичащите от това последствия.

В един момент нещата ескалираха до преки заплахи за живота ми! След като му разказвах за всичко това, моят училищен приятел прекарващ все по-голяма част от времето си в Русия, където се чустваше най-добре, предпочиташе да интерпретира заплахите като своеобразна форма на шега от страна на един или друг обиден служител.

С личните ми възнаграждения също се получиха сериозни недоразумения. Тъй като всички предварителни обещания бяха правени устно, някак си твърде бързо се забравиха първоначалните уговорки, за да се стигне до това, че първото ми месечно възнаграждение бе от порядъка на 800 долара[4], като до края на престоя ми то не претърпя никакви изменения. Приемах тези отрицателни промени в материалните условия като израз на негласно недоволство от недобре свършена работа[5], въпреки сериозното подобрение на работната дисциплина по всички гореизброени направления, което настъпи след пристигането ми, измерено чрез оперативните финансови показатели на фирмата[6].

Точно в периода на моето пребиваване в Истанбул бе въведен и воден режим, при който дни наред водата спираше, превръщайки огромния мегаполис в едно ужасяващо място за живеене.  Като мярка срещу безводието бе решено да нощувам из хотелите на фирмата, тъй като поне там всяка вечер идваха водоноски, които пълнеха цистерните с вода. Често обаче местата за туристи не стигаха и без каквото и да е предупреждение моят багаж просто бе изкарван от стаята, за да се настани там поредният куфарен търговец. На мен не ми оставаше нищо друго освен да прекарвам часовете до сутринта свит на някой фотьол в хола на хотела, или да тренирам уменията си в игра на билярд. Всичко това твърде много ми приличаше на преднамерено поведение от страна на неговия нов съдружник, още повече че както вече споменах, официално се водех директор на истанбулския офис на фирмата. Очевидно, че изтичаха последните ми дни в тази полуфеодална Турция, каквато я видях за осемте месеца престой там.

От София вече бях привлякъл и батчето си, който междувременно бе работил известно време на моята предишна позиция в университета[7]. На него първи споделих за решението се да се прибирам обратно в Родината. Той обаче съобщи, че би искал още известно време да продължи работата във фирмата, след което на мен не ми оставаше нищо друго, освен да му препоръчам изрично да постави писмено пред Сена своите изисквания за трудовите условия и битовите стандарти, и да настоява докрай за тяхното стриктно спазване.

А аз отново бях в моята България. След осем месеца раздяла, в средата на 1995 г. бях отново в любимото си Отечество. Този път завинаги.

Следва тук!

[1] Дотогава Сена често ме молеше да посрещам и обслужвам негови руски туристически групи, пътуващи с влак през София (работа за около половин-един час), за което ми плащаше по 50 долара на група, така че приех за напълно естествена месечната сума на възнаграждение, която ми бе предложена за преместването ми в Истанбул.

[2] Един фрапиращ конкретен случай: счетоводителка на руска фирма пристига в Истанбул, за да сверява сметките със счетоводството на моя приятел. Предварителните разчети на руските партньори са показали, че те дължат приблизително около 20 хил. долара, които предвидливите руснаци са подсигурили и са изпратили кешово за изплащане чрез своята служителка. Когато пристига в офиса на „Алсамур“ обаче, на руската счетоводителка й е обяснено, че според изчисленията на турските счетоводители всъщност приемащата фирма дължи горе-долу същата сума, като тези средства й се връщат кешово. След като се оказва с около 40 хиляди долара в джоба, и след като към нея няма никакви претенции от която и да е страна, при връщането си в Ростов руската счетоводителка напуска фирмата, в която работи, и основава собствена – с помощта на капиталите паднали й от небето.

[3] Така например, целият ден в офиса преминаваше под шумния съпровод на някакви местни музикални телевизионни канали, сякаш се намирахме не в бизнес-офис, а в квартална чалготека. Младите момичета от офиса пушеха тютюн непрекъснато, като палеха цигарите си една от друга, което ме караше следобед да бъда със страхотно главоболие. Освен това в офиса (едно голямо общо помещение) непрекъснато идваха всякакви случайни хора и прекарваха часове наред в раздумки с един или друг от служителите.

Колко ми липсваха в тези моменти порядките в „Сони“.

[4] Дори в „Сони“ получавах повече.

[5] Тук е уместно да споделя, че по време на няколкомесечния ми престой в Истанбул моят приятел успя да се скара и раздели с първия си съдружник в своята фирма и да се обзаведе с друг такъв, което също изцеждаше достатъчно негова енергия, а и тези съдружници може би бяха източник на изкривена информация за естеството на извършваната от мен работа.

[6] Друг е въпросът, че лично аз нямах никакво влияние върху все по-ескалиращата политика на необмислено продуктово кредитиране, която впоследствие доведе и до фалита на Алсамур.

[7] Бившите ми колеги ме бяха помолили да им препоръчам някой, който „е също толкова съвестен и дисциплиниран като мен“ и аз естествено им предложих батчето си.