В края на началното ми образование ни събраха, най-будните и горящи в знанието деца, и ни предложиха държавата да ни обучи до завършване на средното ни образование. Бяхме първия випуск на селското ни училище и честта да се изучим и по-нагоре се падна точно на най-будните от нас.
Ясно е, че баща ми не е бил нито партизанин от някой отряд, нито пребоядисал се в червено „бранник”, а прост селянин от широката Родопа планина.
Казвам държавата ни изучи, защото нещата изглеждаха точно по този начин. Нас ни извадиха от семейното гнездо и ни отведоха в големия град. В Пловдив бяхме настанени в Родопския пансион, където през всички години държавата ни осигуряваше храна, дрехи, тетрадки и учебници. По време на обучението дори получих саксофон, който много си обичах, но който трябваше да върна при завършване, за да може друг да го използва след мен.
По време на пребиваването ми в града на тепетата, научих и разбрах много неща, получих цивилизационен тласък, открих нов свят. Всичко за мен бе едно непрекъснато усвояване, научаване, преодоляване.
Наваксвахме вековна изостаналост: за първи път влизахме в театър, на кино, някои и в опера.
Завърших педагогика. Бях постигнал това, за което бях изпратен в града. Бях получил образование, което трябваше да предавам като щафета на новите поколения мои съселяни, които идваха след мен. И аз се отдадох изцяло на своята професия, с цялата сила на младежкия си дух и дръзновение.
Тъй като от Пловдив се завърнахме наколко обучени учители, момичетата сред нас останаха да преподават в нашето сравнително голямо село, а аз като мъж, бях разпределен в една съседна махала, където също бе открито ново училище, за всеобща радост на простичкия народ.
Така минаха няколко години. Битът на всички се променяше пред очите ни. И всички промени бяха само за добро. Дори колективизацията не бе толкова тежка, защото когато човек няма нищо, или почти нищо, той не губи кой знае какво от обобществяването на земята.
След като минаха десетина години и хората вързаха месо по кокалите, се усети една сигурност и предвидимост за настъпване на още по-добри времена. Един по един хората започнаха да събарят пясъчните си колиби, където досега бяха живели с животните и да строят кубични каменни къщи, покрити с истински червени керемиди, а не със слама или тикли.
Всички деца продължаваха обучението си и след осми клас, дори се случи чудо: някои записаха висше и станаха уважавани лекари, адвокати, икономисти, инженери.

Беше осъществена истинска културна революция. Забрадките и фереджетата бяха заровени в сандъците и оставени като спомен от едно безвъзратно (как искрено се надявахме да е така) отминало време.

Хората върнаха изконните си български имена, придобиха самочуствие на най-работливите, най-упорити и борещи се българи. Нашите песни станаха общонародни, на всяка сватба от Сандански до Шабла се чуваше Руфинкината, мелодиите ни полетяха в космоса, хората се възгордяха и разбраха, че животът не е само мъки и страдания.

Селата ни в Родопите се преобразиха и възродиха. Жените раждаха деца. Имаше майки-героини, които се радваха на всеобща почит и уважение.

Навякъде бяха построени нови училища със свръх съвременно оборудвани кабинети по биология, химия физика, трудово обучение и т.н.

За всички деца се предлагаше почти безплатна храна в училищния стол, която бе толкова добра за нашите представи, че половината село стана клиент на столовата, носейки храна за вкъщи с прословутите канчета.

Физкултурните салони в училищата бяха с размерите на днешната зала Триадица в София, цялостната спортна база бе на нечувано ниво, което даде невероятен подем на спортния начин на живот на нашите младежи.

Тогава сред учениците не бе модерно да се пуши тютюн, алкохолът бе абсолютно табу, дрога бе дума, която никой не знаеше.

Големи читалища никнеха като гъби,откриваха се селски библиотеки, кипеше културен живот.

Построиха се магазини, където можеше да се купи всичко необходимо, въпреки че хората по навик от вековете продължаваха да отглеждат по една крава и понякога две-три овчици.

Възрастните се дивяха на промените и често разказваха на внуците си, че такъв боллък никой не е виждал, но предупреждаваха, че толкова хубаво не може да е на хубаво.

В малкото ни село от хиляда и двеста жители бе изградена местна болница със собствен квалифициран персонал от местни лекари и сестри. От началото на седемдесетте години в тази болница бе открито дори родилно отделение, където се раждаха нашите деца, без за всичките години да има нито един случай на смърт на пациент или лекарска небрежност.
И това ставаше високо в планината, там нещата се случваха реално.

Все повече хора изоставяха летните кърски задължения и ги заменяха с дълга почивка на морето. За тези, които не можеха да си го позволят, техните деца бяха организирани в морски лагери на изключително атрактивни, дори смешни цени.

Асфалтовите пътища започнаха да заместват прашните родопски пътеки. Семействата се обзаведоха с коли, напълниха къщите си с покъщнина.

Всеки търсеше повод да празнува, защото всичко бе изключително достъпно: храна, дори по-луксозна, напитки, оркестри и музика.

Тези оркестри изживяха истински разцвет и не смогваха да се местят от сватба на войнишко изпращане или празник за новородено (смидаль).

Животът си вървеше, с годините старото, живяло в нищета поколение, започна да отстъпва място на следващите по човешката редица, щафетата бе предавана на хора, невидяли глад и беднотия, отчайващо и унизително скотско съществуване.

Дойде поколение, което слушаше с пренебрежение брътвежите за недоимък - постоянен спътник за поколения наред.

Та кой да повярва на такива приказки, когато реалността бе такава, че стопаните мързелуваха да осигуряват фураж и хранеха животните си с обикновен хляб, просто цените бяха безумно ниски, за да се напъва някой да прави излишни усилия, та да пести.

Все повече материалните вещи започнаха да обладават съзнанието на хората. Новата кола трябваше задължително да е корекомска, касетофона – Хитачи, телевизора – Сони.

Стигна се до абсурда никой да не иска българска стока, въпреки че тази стока бе произведена от нас самите, в нашите нови фабрики и заводи, с модерна за времето си техника и технологии.
Но НЕ, модата бе всичко да е западно или японско.

Стигна се до абсурда работните панталони на американската работническа младеж, т.н. дънки да станат бленувани за цели поколения младежи, които даваха мило и драго, за да получат ценния артикул.

Прословутата западна музика, която и там е утеха за най-онеправданите класи, стана символ на някакъв измислен и странен протест срещу поколението на бащите, измъкнало България от калта и вкарало я в лоното на цивилизацията.

Днес, когато се сещам за тогавашните буйни младежи, осигурени с всичко необходимо, практически без да се напъват сериозно и станали днес угрижени гастарбайтери в испанските плантации и гръцките портокалови масиви си мисля:

„Дали и сега тази страстна вълна на бунт ги събужда понякога, за да възразят с нещо на суровите си плантатори и дали намират по някое скътано евро, за да отскочат до любимите си, но „забранени” някога метълски и всякакви други хай-групи, продължаващи да дефилират по сцени и стадиони ”.

Да, това бе изиграното поколение на България, което израсна с чашата топло мляко и гарантирано образование, и което почиваше безплатно в ученическите лагери, но тайно слушаше Бийтълс.

Днес  то брои дребните си стотинки, за да хапне една шкембе-чорба или мие някой европейски булевард, за да нахрани гладните си деца, оставени далече в родината-мащеха, на произвола на всякакви пласьори на временно човешко щастие, или на дилъри на бяла робска плът, на нашата българска плът.

Май ни прекараха, за някоя и друга лъскава играчка ни накараха да продадем душите си….

……и съдбите си!

P.S. Разказът е на човек над шестдесетте, живял в най-страшното и мракобесно време за България!