Продължение от VI-та част.

Първи пълноценен летен сезон

Плановете за новия туристически цикъл обаче бяха грандиозни! Предвиждах да стартираме за първи път в България самолетна чартърна програма за целия летен сезон. Ставаше дума за направлението към Анталия. Освен това планирах активно да навлезем и на родното Черноморие, където с помощта на някои от партньорите на Сена по Турция да организираме и посрещане на чартъри от Русия на летище Бургас. В изпълнение на втората част от програмата осигурих най-добрите за времето си хотелски предложения в Слънчев бряг и на Св. Влас, както и подписах договори с летището за наземно обслужване на пристигащите руски самолети.

По изходящия туризъм (outgoing) предварителната подготовка бе още по-впечатляваща: с тогавашната единствена за България национална телевизия успях да постигна договорка за изпращане на техен екип до Кушадасъ, където да бъде заснет музикален клип, като в замяна на това получихме рекламно време за цялото лято по Ефир 2 към 22:30 ч., след прогнозата за времето и преди спортните новини. Сделката бе за около 75 х. д., покривана почти изцяло чрез насрещни бартери[1], при които реализирахме свои значителни маржове. Смело мога да твърдя, че този рекламен договор бе голямо постижение за нашата туристическа компания, за което имах пълните основания да се гордея.

Освен това на 31 март от летище София излетя организирания от нас специален полет с опознавателна цел за журналисти и турагенти (инфотур), по време на който подробно представихме всичките хотели, с които имахме намерение да работим на българския пазар. Ясно си спомням, че самолетът бе с капацитет от 76 седящи места, а пасажерите бяхме 77 на брой (машината - Ту-134М), затова се наложи да летя в пилотската кабина заедно с екипажа.

Първите редовни чартъри по лятната програма полетяха още през месец април (мисля, че датата бе 17), като до края на май те бяха напълно затоварени и работеха на стабилна печалба. В началото на юни трябваше да замина на морето, където започнаха да пристигат и първите ни руски туристи. Изпълнението на чартърните програми оставих да се ръководи от съпругата на Криса, която бях наел още за новогодишната кампания, и на която имах най-голямо доверие, тъй като познавах отпреди.

Не твърдя, че сезонът на морето бе лек, но удовлетворението бе пълно, тъй като успяхме да постигнем програмата-максимум и да реализираме както сериозни постъпления от настаняване, така и от организираните от нас туристически мероприятия на място. Когато обаче се върнах в София върху мен се изля студен душ под формата на отчет за колосални загуби от чартърните програми до Анталия, който почти напълно нулираше положителните резултати от къртовската денонощна работа на морето. Излизаше, че бяхме работили на празни обороти, въпреки цялата подготвителна работа преди сезона. Не исках да се съмнявам в коректността на своята служителка[2]. В онзи момент всичко отдадох на нейната и на персонала неопитност, като реших за пореден път сам да поема върху себе си голямото разочарование и да продължим да следваме заедно посоката напред.

Дали по онова време по-добрият вариант бе просто да я уволня и да започна вътрешно разследване срещу нея за разхищения или дори откровени кражби, с каквито се бях сблъсвал в огромни мащаби само година преди това в Турция. Искаше ми се обаче да вярвам, че хората не са злодеи по презумция и реших да тръгна по другия път: вместо да предприемам каквито и да е наказателни мерки срещу служителката, предложих на нейния съпруг, моят бивш колега от „Сони“, също да се включи в работата на компанията като директор на софийския офис на мястото на жена си[3], в опит в перспектива да се покрият щетите от този катастрофален за изходящия ни туризъм сезон. По това време Криса вече се бе преместил в представителството на „Панасоник“ за България, но там също имаше някакви проблеми с колегите си, затова бързо прие моето предложение за работа в нашата туристическа компания.

С цел допълнително да го мотивирам му обещах, че ако следващият летен сезон (1997 г.) се окаже успешен, то тогава няма да се ограничим само със сериозните комисиони от текущата дейност през сезона, съизмерими с моите приходи на съдружник, но от 1 април 1998 г. ще му преотстъпя и половината от своите дялове във фирмата, още повече че вече виждах една сериозна умора в себе си и осъзнавах, че е невъзможно да продължа при подобен ритъм на работа още безкрайно дълго време.

По това време се появиха и сериозни признаци за хипертония, която в определени моменти от времето даваше стойности на кръвното налягане от порядъка на 180 на 110. Едва години по-късно стана ясно, че дългогодишният нервен стрес, заедно с непрекъснатите телефонни разговори, вкл. посредством интензивно използваните крайно допотопни по онова време мобилни комуникации, ми бяха докарали тумор в мозъка, съпроводен от почти пълна загуба на слуха в дясното ухо, вследствие и на упорит шум в него от прекаран незабелязано хипертоничен шок. А бях едва на 26 години.

***

Преди сезон Лято "97 наех няколко младежи от Бесарабия, студенти във Варна, с което доста разширихме интернационалното присъствие във фирмата. Първоначално смятах, че това е добър ход от гледна точка на перспективите за развитие на персонала, тъй като младежите имаха перфектен руски. Впоследствие обаче се оказа, че точно в годините на тяхното духовно „порастване“ някои от тези лица бяха работили за представители на подземния свят или попадали под отрицателното въздействие на подобни тъмни субекти, което се бе отразило на общата им морална мотивация да успеят на всяка цена и с всички средства, както и на цялостната им представа за позволеното в отношенията между представителите на човешкия род. Нека тях Бог да ги съди.

Сезон 1997 г. бе още по-интензивен от предишния, като в този период стъпихме сериозно и на северното Черноморие, особено в Св. Константин, където „силни на деня“ бяха приближените на Доган от „Мултигруп“ с президент Илия Павлов. Първите договори оформихме с неговия баща – Павел Найденов, след което оперативните контакти се поеха от туроператорската им фирма „Балкантурист“.

Освен това в Балчик наехме базата на обувния завод от Добрич, който превърнахме в изключително успешен детски лагер. В активния сезон той буквално се късаше по шевовете, та се налагаше към него да присъединяваме и съседните почивни бази. Изградихме предпоставките и за навлизане в Албена - когато при нас всичко пращеше от туристи, при тях се наблюдаваха сериозни спадове на продажбите, което доста ги впечатляваше.

Естествено, че част от нашите клиенти за тези пристигания идваха по линия на истанбулския Алсамур, но българската компания също можеше да се похвали със своите значителни завоевания, най-сериозното сред които бе туроператорът от Санкт Петербург „Ривиера“, поела по големия път на успеха именно през първоначалното сътрудничеството с българската ни компания. Друго подобно, но вече полузавоевание бе „Вист Авиа“. Казвам „полу“, тъй като с колегите от Курск ни свърза батчето ми, който по време на престоя си в Истанбул като служител на „Алсамур“ - Турция се бе срещнал и впоследствие пренасочил връзката към нас. За тази негова заслуга, както и за това, че той гарантираше преводите (в условия на тежки финансови проблеми на турския Алсамур) на нашите пари, пристигащи първоначално по турски сметки за обслужването на туристите осигурени от Сена, преди сезона се ангажирах да преотстъпя на него половината от полагащите ми се персонални приходи като съдружник, което впоследствие изпълних абсолютно стриктно. Въпреки че обективно погледнато той просто изпълняваше рутинните си трудови задължения, за които получаваше сериозни трудови възнаграждения[4], договорени в голяма степен и благодарение на моето застъпничество пред боса и мой приятел.

В края на този сезон една след друга заприиждаха новините за приближаващия фалит на „Алсамур“ - Турция, като това нямаше как да не се отрази на общата атмосфера и в „Алсамур България“ ООД, въпреки че юридически и фактически двете компании нямаха никаква взаимна свързаност[5]. Тук основните проблеми идваха от това, че част от персонала в Турция разчиташе да намери по-нататъшна трудова реаизация при нас в България, което нямаше как да стане предвид на несравнимите размери на бизнеса между двете стопански структури. За Сена вече бе опасно да стои в Турция поради многобройните искове и заплахи от различни негови кредитори и доставчици. Като български гражданин по рождение той приемаше за естествено завръщането си в своята първа Родина, и съответно последващото активно включване в дейността на „Алсамур България“ ООД. Батчето ми, който междувременно тайно[6] се бе оженил, също вече бе придобил много по-висок материален стандарт отпреди заминаването си за Турция, както и претенции да заеме сериозно място в бъдещата дейност на българската фирма[7]. Имаше и други българи, работели дотогава в Турция, които поглеждаха с надежда към възможността да получат някаква по-нататъшна трудова реализация при нас.

Тези скрити напрежения се откроиха с особена сила след края на сезона, когато всички се прибрахме в София и изведнъж се оказа, че малкото ни помещение[8] на бул. Стамболийски не може да побере амбициите на всички тези млади хора, понатрупали вече сериозно самочуствие от боравенето със значителни потоци финансови средства. Междувременно Криса също бе изкарал цял един сезон като мой пръв помощник и вече имаше несравнимо по-големи претенции за бъдещето си в компанията. Още повече, че 1 април 1998 г. наближаваше и аз нямах каквито и да е основания (от гледна точка на текущите резултати от дейността) да не изпълня своето обещание за преотстъпване на половината от дяловото си участие във фирмата на него.

Просто стана тясно за всички нас накуп.


Следва тук.

[1] Наше задължение бе да осигурим всички разрешителни за престоя и снимачния процес на един огромен телевизионен екип, тръгнал за първи път да прави филм в Турция (след десетилетията на Студена война между държавите ни), а и да му предоставим настаняване и изхранване. Както обикновено се случваше в подобни ситуации, от истанбулския офис не бяха свършили нищо, та на мен ми се наложи след дълго чакане на граница, да уреждам преминаването на голямо количество специализирана техника, част от която бе с двойно предназначение. Не по-различна бе ситуацията на терен, но в крайна сметка успяхме да разрешим всички възникнали трудности и да стигнем до положителен резултат под формата на чудесен музикален филм на фона на феномена Памуккале.

[2] Въпреки че точно по това време вървеше строителството на нейния семеен дом, а за това се изискват доста средства.

[3] А тя самата се зае със счетоводството на фирмата.

[4] Част от тях той реши да вложи в строителство на къща за него и родителите ни в хасковския регион. В един момент обаче без каквито и да е обяснения бе спрял финансирането, което доста бе разтревожило родителското тяло – строежът бе точно по средата на грубия строеж и не бе ясно какво да се прави с него. Наложи се да спасявам положението, влизайки като участник в проекта и успокоявайки възрастните хора, че домът ще е готов до покрив, което обаче ми костваше доста непредвидени разходи в един краткосрочен период. Днес този дом стои почти необитаем някъде в безвремието.

[5] Това обаче не означава, че от България непрекъснато не се опитвах да подпомагам с финансови средства своя турски приятел, въпреки несравнимите мащаби на бизнеса в двете фирмени структури.

[6] И до днес не ми е ясно защо и от кого трябваше да крие своя брак, но определено и досега смятам, че тази тайнственост бе напълно безсмислена.

[7] Впрочем, именно на него подарих всичките си дялове в „Алсамур България“ ООД след окончателното ми решение да се оттегля от бизнеса.

[8] Спрямо мащабите на сградата в Истанбул, където работеше турската компания.