Инвестиционен тип взаимодействие

От примера за монокултурното взаимодействие става ясно, че рано или късно пред представителите на търговския сектор би се родила „гениалната“ идея, че могат да използват евтината работна сила в развиващите се икономики, за да инвестират във високотехнологични производства, пренасяйки ги от развитите страни. Това се нарича инвестиционно взаимодействие.

Най-характерни примери за такова взаимодействие понастоящем са Китай и страните от югоизточна Азия, преди това в него се включват Южна Корея и Тайван, още преди тях – Япония и Германия. В този случай цялото производство, заедно с изградената организация за разделение на труда, се пренася от развитата в развиващата се икономика[1], като по този начин печалбите за търговския (финансовия) сектор нарастват многократно спрямо ситуацията при монокултурно взаимодействие.

От какво печели финансовият сектор? Да си припомним, че до взаимодействието единица оптични лазери се произвежда за 5 часа, тоест за тях са похарчени 5 евро. В същото време 1 час работа в развиващата се страна се оценява на 1 лев, или 0,25 евроцента. Тоест, ако технологичният процес (организацията за разделение на труда) се пренесе в последната, тогава производството на оптични лазери става четири пъти по-евтино.

В нашия пример, ако се вземе крайният случай на преструктуриране на производствата, при 1000 часа общ трудов капацитет в развиващата се страна имаме 750 евро чиста печалба от инвестиционното взаимодействие, която финансовият сектор ще прибере. Сравнявайки с 50-те евро печалба, които осигурява монокултурното взаимодействие установяваме, че печалбите за посредниците имат потенциал да нараснат около 15 пъти[2].

Основното изискване при инвестиционния тип взаимодействие е да не се провежда каквато и да е девалвация, тъй като след нея вече направените инвестиции губят част от стойността си, въпреки че в перспектива страната става относително по-привлекателна за международния капитал, поради поевтинялата цена на местната работна сила.

Основният недостатък от гледна точка интересите на отделните страни, въвлечени в подобно взаимодействие е, че в определен момент настъпва т.н. „криза на средния доход[3]“, когато страната става твърде „богата“, за да е обект на интерес от страна на финансовия сектор.

От гледна точка интересите на развиващите се страни нито един от двата типа взаимодействие не би могъл да реши социално-политическите задачи на местното общество в дългосрочна перспектива, тъй като основно изискване поставяно и при монокултурното, и при инвестиционното взаимодействие е наличието на евтина работна сила. Това обрича бедните страни вечно да догонват развиващите се, без перспектива това догонване някога да се случи.

[1] Управленските и развойните функции се оставят в развитата страна, което спомага за по-ефективен контрол на изнесените в развиващите се страни производства.

[2] Преносът на производства към развиващите се страни стана особено интензивен към края на 70-те години на XX век, което оказа решаваща роля за излизане на западния свят от тежката стагфлационна (съчетаване на инфлация с липса на икономически растеж) криза от този период.

[3] В момента протичат подобни процеси и по отношение на Китай, където в последните години цената на работната сила стана твърде висока, за да представлява интерес за чуждестранни инвестиции. Нещо повече - наблюдава се изтичане на капитали, като те „акостират“ най-вече в по-бедните страни на югоизточна Азия и в Индия. Преди това същите явления се наблюдаваха и с Япония, където след края на 80-те години на XX в. вече няколко десетилетия има дефлационни тенденции, въпреки непрекъснатите усилия на икономическите власти за обръщане на тренда в противоположна посока.

-----------------------------------------
Продължава оттук:
http://krizata.blog.bg/biznes/2017/10/04/.554083