Допреди няколко седмици всеки бе съгласен, че световната икономика е напълно глобализирана и че държавите трябва да се специализират в производството на отделни продукти, по които имат определени, исторически сложили се предимства – например Саудитска Арабия и Русия произвеждат петрол, Китай – ширпотреба, Германия – автомобили, Япония – електроника, САЩ – парични ликвидности, Франция – вино, Украйна – зърно, България – „човешки капитал“ и т.н., и т.н.

И всичко това се осъществяваше в рамките на глобалната система за разделение на труда. Вярно е, че тази вътрешна организация на разпределение на отговорностите между отделните държави и региони забуксува още с началото на икономическата криза от 2008 г., но също така е вярно, че благодарение на огромните парични вливания на големите централни банки, измерващи се в трилиони (1 трлн. = 1000 млрд.) долари, евро, паунди, йени и юани, досега всякакви структурни диспропорции се потулваха и те така и не излизаха на повърхността. Това обаче не означава, че проблемите се решаваха! Просто, пружината продължаваше да се разтяга, а опасността тя да разпали пожар, с всички произтичащи от това последствия, нарастваше с всяка изминала година, с всеки изминал ден.

Още основателят на икономическата наука Адам Смит достига до извода, че ефективността на функциониране на една икономическа система зависи от нейните мащаби. Казано по друг начин, племената от амазонската джунгла не са в състояние да произвеждат велосипеди, та камо ли атомни реактори, докато глобалната икономика наброяваща няколко милиарда потребители може да роди за масовия пазар дори такива „глезотии“ като информационните или нано технологиите. Неслучайно някога в десетократно по-малката по мащабите си съветска икономическа зона бе възможно да се пръкнат само елементарни конструкции като „Трабант“ и „Москвич“, за разлика от нейната алтернатива, в която освен скромните „Фолксваген“ и „Фиат“ се произвеждаха и красавци като „Мерцедес“ и „Крайслер“.
Съчетанието между факторите мащаб на икономическата система (днес тя е глобална) и необходимостта от нейното непрекъснато разширение (ех, да бяхме открили втора „Земна“ цивилизация като нашата) доведе до уникалната за човечеството ситуация, при която механизмите за по-нататъшно постъпателно развитие достигнаха до своите естествени предели.

…

Миналата година бе ознаменувана с търговското „споразумение“ между Тръмп и Китай. За последния то означаваше фактическа капитулация пред Големия брат, който в предишните няколко десетилетия системно бе допринасял за реализиране на поредното икономическо чудо, този път под бранда „китайско“. Поставяйки подписа си под споразумението най-голямата комунистическа държава в света се изправи пред невиждано предизвикателство, което фактически означаваше скорошен фалит за нейната икономика. И само благодарение на коронавируса жителите на Поднебесната не станаха свидетели на най-големия икономически крах в своята история, предизвикан от „некачественото управление на властовите елити“. Нещо повече, днешните китайски ръководители „заслужиха“ почти безграничната любов и признателност на своите поданици, след като така геройски и решително ги спасиха от „тежката и мъчителна смърт идваща от невидимия враг на вирусните агресори“.

По-нататък историята е известна – нито в Италия, нито във Франция или в Испания (всеки може да продължи списъка според предпочитанията си) вече не е необходимо политиците да излизат пред народите си и почервенели от срам да им обясняват, защо икономиките им са фалирали и защо ще трябва оттук насетне да се живее поне двукратно по-зле – вече си имаме „обективна причина“ за това – да благодарим на китайците.

Да се върнем обаче към въпроса за мащабите на икономическата система! И да го свържем с актуалната тема за развитието на българското производство (тук дори не си задаваме въпроса, дали след като нашенският производител реализира своите печалби от съвестното ни потребление на роден зарзават, ще отиде на заслужена лятна почивка в Балчик, а не на любимия си гръцки остров)!

Да повторим: в по-мащабна икономическа система за разделение на труда продуктите се произвеждат по-евтино, по-качествено и в по-голямо разнообразие.

Дали при тези изходни условия толерирането на селскостопанското ни производство ще даде необходимия ефект, и ако политиците са убедени, че е така, тогава какво ги спира да задължат търговците на всички останали категории продукти да освободят място и за другите все още кретащи български производители – утре например, аз ще поискам да се спре вносът на „Мерцедес“, защото ще реша да произвеждам негов аналог на българска територия, нали имам право на това като „горд български патриот“?

Икономическата наука твърди, че подобни фантазии са чисти химери! Но пък, след като можем да експериментираме на воля, защо да не повторим примера на другаря Тодор Живков, който навремето се гордееше с това, че икономиката ни може самостоятелно да изхранва, облича и издържа три Българии! Вярно е, че българската конфекция събираше паяжини из рафтовете на магазините, докато брезентовите западни дънки се продаваха нелегално на цената на една тогавашна работническа заплата. Но след като сме решили да вървим към дъното, по-добре да го правим с максимално възможната скорост!

За останалото мислете…!