Прочетен: 1277 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 04.08.2012 11:17
Ограничеността на класовото съзнание и на класовото мислене, която винаги е играла съществена роля в консервативната идеология, се проявява особено силно в предразсъдъците относно конкуренцията. За тези, които са свикнали да мислят, че друг механизъм за управление на икономиката освен частната собственост не може да съществува, е напълно естествено да свеждат всяко движещо противоречие към конкуренцията именно със стоки и капитали. Логиката е привидно проста: където няма състезание, няма и движение напред — и ако състезанието се свежда до конкуренцията със стоки и капитали, то ясно е, че всеки друг строй, който излиза извън нейните рамки, осъжда икономиката на застой. Впрочем същото това ограничаване на движещите противоречия до конкуренцията със стоки и капитали представлява интимна логическа основа и за всички опити да се постави печалбата като единствен или главен мотор на системата с обществена собственост.
Абсолютизирането на конкуренцията със стоки и капитали е не само формалнологическа грешка. То изпъква като ограничено мислене и на фона на една широка ретроспекция в историята на социално-икономическите формации.
Състезание в икономиката можем да имаме само там и дотолкова, където и доколкото съществува поле на алтернативни решения (или поле на възможни постижения), в рамките на което участникът в състезанието има свободна опция (съответно — възможност да приложи силите си). Както беше изтъквано по различни поводи, това поле, от една страна, и ограниченията спрямо него — от друга, имат на различни етапи от еволюцията на обществото различно съдържание, в зависимост от което и конкуренцията получава различно съдържание и приема различни форми. Със задълбочаването на обществения характер на производствения процес и с усложняването на икономическите връзки величините обекти на свободни решения (свободна опция), се диференцират и изменят. Достатъчно е да сравним съдържанието и формите на конкуренцията при простостоковото производство, след това — при класическия капитализъм и след него — при съвременния монополистически капитализъм, за да стане ясно, че дадена форма на състезание не може да се смята като единствен възможен механизъм на икономическата система и на икономическия прогрес.
При конкуренцията със стоки и капитали и особено при монополистическата конкуренция (при която влизат в действие освен икономическите още и множество извъникономически фактори) победител е този, който остане на бойното поле. В този вид борба няма и не е нужен «съдия» и победителят не се нуждае от чиято и да било оценка. Наистина менеджерите (техните лични качества, разбира се, играят съществена роля) се назначават и уволняват от главните акционери и в такъв смисъл са все пак обект на «преценка». Но ако главните акционери не се окажат достатъчно «принципиални» в преценката на тези качества, ще се провалят и едните, и другите, така че въпросът за уволнението и назначението се решава сам по себе си. При обществена собственост този проблем се усложнява. Хозразчетните предприятия в материалното производство, предприятията за услуги, научноизследователските институти и пр. се основават с решение на едно по-високо равнище, а не по правилото «който колкото и каквото успее». С решение от такова равнище съответната организационна единица се и закрива (или трансформира), ако това по една или друга причина се окаже необходимо. Каквито и демократични институции, гарантиращи при назначаването и уволняването на менеджерите «интереса на работата», да влязат в действие, остава си тази съществена особеност, че някой трябва да прецени този интерес. А обществото се отличава от всяка друга система, механическа или биологическа, по това че когато дойде ред за преценка и оценка на една личност по отношение на друга преценката действува не като еднозначен резултат от автоматическа обратна информация, а като равнодействуваща от едни или други интереси. Следователно и зловредните последици от известната семейственост не могат да се считат автоматично изключени.
На този фон премията като квантифициран израз на състезанието и на победата в това състезание изпъква като инструмент, който стои над организационните форми на супер-съответно субординация и действува независимо от тях. Възможно е административното ръководство на едно предприятие или на един научно-конструкторски институт да спечели достатъчна популярност сред управлявания от него колектив със своята ниска взискателност («защо ще се смразяваме с хората»), възможно е също така това ръководство да си осигури спокойствие и отгоре (същият принцип против смразяването) — и всичко това даже без да се нарушават рутинните професионални задължения, предвидени с трудовите договори, т. е. без да се поставя под съмнение получаваната работна заплата. Но при една адекватна премиална система за инициативи в иновацията (в смисъл на технология и в смисъл на нови видове продукти), както и за постижения с уникален ефект тази идилия твърде бързо получава пукнатини. Работниците в подобни предприятия, сътрудниците в подобен институт, участвуващите в подобен оркестър, хор, филмов колектив и пр. виждат, че техните колеги в други предприятия, все едно в същия или в друг отрасъл, получават премии и други отличия — и недостатъчната взискателност на собственото ръководство престава да изглежда толкова, привлекателна. «Добро» става това ръководство, което води колектива към успехи в посочения смисъл на иновация — тъй както някога, в епохата на военната демокрация, племето си е избирало такъв началник, който го е водил към победи. От друга страна, за самото ръководство добрата репутация пред висшестоящите органи, изградена на семействена основа, също се оказва недостатъчна, защото, осигурявайки му редовната заплата, не може да му даде премия, нито пък е в състояние да го предпази от натиска, отдолу.
На пръв поглед прерастването на конкуренцията при частната собственост в състезателност при обществената собственост създава впечатлението, че потенциалът на натиска при новия вид състезание отслабва. Едно нещо е да не получиш премия, а друго нещо е да бъдеш изтласкан от пазара, ако изпаднеш в несъстоятелност. Впрочем илюзията за спадане на потенциала на състезанието се отнася не само за прехода от частната към обществената собственост. Робовладелското общество замества жестоката, но силна със своя потенциал конкуренция по въпроса, кой ще остане жив, с по-хуманна, но затова пък и с по-малък потенциал конкуренция по въпроса, кой ще бъде роб; феодализмът — с конкуренция, кой ще се окаже не вече роб, а само крепостен; капитализмът — с конкуренция, кой ще бъде, оставайки си свободен гражданин, наемен работник. Но работата е там, че въпреки привидното отслабване на потенциала, в хода на цялата тази низходяща градация имаме не понижаване, а повишаване на стимулите по отношение на динамиката на икономическата система.
Що се отнася в частност до прерастването на конкуренцията в състезание при обществена собственост, трябва да се отбележат някои съществени особености, които обясняват засилването (а не отслабването!) на стимулиращия ефект. Конкуренцията при класическия капитализъм на база средна норма на печалбата се разгръща вътре във всеки отрасъл (в смисъл на даден вид продукция) поотделно — между еднородните предприятия компоненти. Монополистическата конкуренция се разпростира по един своеобразен начин по-нашироко, като пресича границите на отделните отрасли — главно на базата на заменяемостта на продукцията и като борба за място на общия пазар на капиталите. Състезателността при обществена собственост се разгръща по принцип в мащаба на макроикономиката като цяло, тъй като от диференциалните параметри на проектите за иновация зависи както мястото на отделното хозразчетно предприятие в отрасъла, така и мястото на отрасъла в динамиката на макроикономиката като цяло. Тази характерна черта е от особено голямо значение, тя осигурява необходимия простор на състезанието независимо от това, каква степен на концентрация в отрасъла се оказва необходима и каква организационна система на управлението произтича от тази концентрация.
По-нататък. При съвременните корпорации решаваща роля за иновацията играе конкуренцията със стоки и капитали на най-горното равнище — що се отнася до по-долните равнища в пирамидата на корпорацията, такъв тип конкуренция не съществува, за тези равнища достатъчен мотив за «приемането» на иновацията и за нейното осъществяване е грижата да не се остане без работа. При обществена собственост безработицата не може да бъде такъв фактор. Наистина работникът, инженерът, конструкторът, ако не изпълнят заповедта отгоре, ще бъдат уволнени, но при условие че е осигурено динамичното равновесие на системата те ще си намерят работа другаде. Затова интересът да се търсят и намерят най-добри проекти за иновация, да се поемат грижите и неудобствата на тяхната реализация трябва да обхване целия колектив. Системата «инициатива горе — дисциплина надолу» трябва по необходимост да се замени с колективна инициатива, основана върху солидарност в интересите.
Основа за такова генерализиране на интереса от иновация е премията в полза на целия колектив.
Тук става въпрос, разбира се, не само за творческите постижения на тези, които са конструирали новия вид продукция или са съставили проекта за техническата реконструкция — те могат да бъдат членове на същия колектив, но могат да бъдат и аутсайдери, например отделен хозразчетен проекто-конструкторски институт. За своето творчество те получават отделно премия на общо основание, като се изхожда от сравнителните параметри на техния проект. Но едно е да се състави един ефективен проект, друго е да се прояви интерес, да се упражни воля и да се поемат грижите във връзка с реализирането на този проект. Именно за тези заслуги става въпрос тук. Спецификата при обществена собственост се състои в това, че разпростирането именно на този интерес върху целия колектив е условие — при липса на безработица — както за самата иновация, така и за достатъчна взискателност на колектива към собственото ръководство. Тук също се касае за принципа според количеството и качеството на труда, който лежи в основата на работната заплата, само че предмет на възнаграждение са грижите и усилията, свързани с иновацията.
Едва ли е нужно да се подчертава, че това, което при такъв режим се губи поради «хуманизирането» на принудата (няма я безработицата като дисциплиниращ фактор), се покрива с лихви от солидарния характер на интереса, който води до обща инициатива. В случая става въпрос, както се вижда, не само и не толкова за единичните инициативи на редовите работници, т. е. за прочутите «рационализации» (които имат по-скоро морално, отколкото икономическо значение), а за волята и натиска от страна на колектива в цялост към това да се търсят, да се намерят и да се внедрят най-добрите възможни проекти.
Няма по-мощна сила за прогреса от тази, която се поражда от инициативата (в посочения смисъл) на масите. И никаква принуда, в това число и такова насилие с икономически средства като безработицата, не може да я замени. Тя е база, върху която се разгръща демократическият контрол отдолу спрямо управляващите (хорът става взискателен спрямо диригента си!). Инициативността на масите не е алтернатива, а, обратно — решаващото и най-ефективното условие за разцвета на върхови постижения на творческите личности. Така че никакво оглеждане назад, към елитаристичните предразсъдъци не е нужно!
____________________________
Откъс от "Структура и управление на икономическата система", акад. Евгени Матеев, ДИ "Наука и изкуство", София 1987 г.;
стр. 439-443
Десет метода на Матрицата да ви изтрие м...
За някои очевадни последици от дванадесе...
2. 5 (пет) цента за литър бензин!
3. Икономическата криза - шанс за възраждане на България
4. Китай – световна работилница, но само дотук?
5. Правителствата на Големите излязоха на път без изход
6. Дянков ни готви съдбата на Исландия
7. Параванът рейтингови агенции
8. Обама и банкерите кръстосват шпаги
9. България сама пожела да влезе в криза!
10. Барозу показа на Бойко "кой в България е шефът”!
11. Да поумуват, да помъдруват, пък да си ходят!
12. Светът – в рецесия или в системна криза?
13. Страхът от кризата
14. МВФ вече не е за ниска инфлация
15. България - Беларус: кой сега е номер едно?
16. Университетски преподаватели - за кризата у нас и по света
17. Mr Dyank_off и изпускащи парата вулкани
18. Безпътицата на монетаристката идеология
19. Някои от моите участия при легендарния журналист Валентин Фъртунов
20. Пред сп. Тема: Няма заговор за ръста на цените.
21. Искам да съм негър в щата Алабама...
22. Разпасаната либерастия
23. САЩ готвят спец операция срещу Европа
24. Капитализмът изживява последната си криза
25. Analyse comparative de l’Ukraine et de la Bulgarie
26. Национальная идея как фактор развития до и после индустриальной революции
27. Великое экономическое открытие Розы Люксембург. Почему оно было проигнорировано и какие перспективы оно открывает
28. Деглобализира ли се светът и как това ще се отрази на България?
29. Пред радио Пловдив на БНР - 29.11.11
30. Пред "Евронюз" с водещ Димитър Вучев