---
В поредица от постове Ви представям части от своя книга, която търси мястото на неокономиката в съвременната икономическа наука. Приятно четене!
---
Въведение

Икономиката е странна наука. От нея всеки ден се иска съвет - да се вдигнат ли лихвите, как да се пребори безработицата, откъде ще дойде следващата криза, - и всеки ден тя дава по няколко противоположни отговора наведнъж. Не защото икономистите са по-несръчни от другите учени, а защото спорят за нещо, за което физиците и биолозите отдавна са се разбрали: за самата основа на своята наука. Двама физици спорят колко точно тежи една частица, но не спорят дали изобщо има частици. Двама икономисти спорят тъкмо за това - какво е стопанството по природата си и подчинява ли се изобщо на закони.

Затова и пъстротата вътре в дисциплината не намалява с времето, както става в другите науки. Там спорните въпроси рано или късно се решават от опита и фронтът се мести напред. В икономиката лагерите си стоят по местата от поколения - всеки със свои нобелови лауреати, свои учебници, своя история - и не се сближават, защото не ги дели наблюдението, а нещо по-дълбоко от него. Една и съща криза единият лагер чете като външен удар по иначе здрава система, а другият - като пропукване, което системата носи в себе си от самото начало. Едни и същи факти, две различни сгради.

И това не е спор между кабинети. Когато дойде рецесия, същото разногласие се превръща в противоположни съвети към правителствата: едните настояват да се стегне коланът и да се изчака пазарът да се самооправи, другите - че точно това ще задълбочи спада и държавата трябва да харчи. Кой съвет звучи разумно, зависи изцяло от това какъв е отговорът на основния въпрос - дали стопанството клони към равновесие, или само" ражда сривовете си. Затова човек не може да разбере защо икономистите се карат толкова, докато не види въпроса под кавгата им. Тази книга вади именно него на светло.

Обикновено картината се подрежда по познати етикети - леви и десни, привърженици и противници на пазара, математици и историци. Подобни деления обясняват политиката на икономистите, но не и теорията им: казват на чия страна е някой, а не защо мисли каквото мисли. Тази книга следва друга карта - картата на руския икономист Олег Григориев, основателя на направлението, наречено неокономика. Тя минава не през идеологията, а през един-единствен въпрос, толкова основен, че рядко някой го изрича на глас, и толкова решаващ, че отговорът на него предопределя цялата останала постройка на всяка икономическа школа.

Трите въпроса

Този единствен въпрос е оста на цялата книга - картата, по която Раздел I ще подреди всяка икономическа школа. Трите въпроса, които идват сега, са по-тесни: те не питат за всички школи, а за самата неокономика, и на нея отговарят, като я поставят именно върху тази карта. Връзката между единия въпрос и трите не е случайна и ще проличи напълно едва на края на книгата; засега стига да се знае, че трите не са отделни теми, а три погледа към едно и също нещо. Първо: какво споделят неокономиката и марксистката политикономия и къде се разделят? Между двете има очевидна близост - и двете гледат на стопанството като на поле на сблъсък, а не на хармония, - но близостта лесно се преувеличава или подценява. Второ: неокономиката просто продължава ли Маркс, или прави нещо различно - и кой друг преди и около нея е стигал до сходни прозрения? Трето: кои са истинските ѝ роднини сред другите икономически направления, ако подредим родството не по общи симпатии, а по същество?

Тези въпроси не са академично украшение. От тях зависи как изобщо да се чете неокономиката. Ако споделя всичко с Маркс, тя е скрит марксизъм под ново име. Ако отрича всичко, е поредната антимарксистка реакция. А книгата ще покаже, че не е нито едното, нито другото - и тъкмо това „нито-нито" е най-трудното за обяснение, защото не се побира в готовите рубрики.

Третата позиция

Оста, по която се движи целият разказ, е една нагласа, която не е нито вярност, нито отрицание. Наричаме я тук трета позиция: към всяко наследство се пристъпва избирателно - взема се онова, което издържа на проверка, и се оставя онова, което не. Не се дава клетва за вярност към школа и не се отхвърля цяла традиция заради грешките ѝ. Самият Григориев държи на това разграничение, когато говори за „Капиталът" на Маркс: въпреки грешките си книгата остава добра основа за работа, стига някой да я разчете критично, да намери пукнатините и да изгради върху тях нещо по-последователно. Дословните му думи по този въпрос ще срещнем в първия раздел; засега е важна само нагласата, защото тя задава тона на всичко нататък.

Тук е и мястото да се каже какво тази книга не е. Тя не е учебник по неокономика. Самата теория - устройството ѝ, изводите ѝ, числата ѝ - е изградена другаде, в по-обширния труд, на който тази книга е спътник. Сърцевината ѝ са две понятия, които ще се връщат често: степента за разделение на труда (колко дълбоко е разчленен трудът в едно стопанство) и възпроизводственият контур (затвореният кръг, по който стопанството възстановява изразходваното и расте). Те са самата сграда. Настоящата книга не чертае нейния план наново - тя е по-скоро воден тур около нея: показва къде се намира сградата спрямо съседните, от какъв материал е, и защо стои там, където другите оставиха празно място. Който търси самите чертежи, ще ги намери в основния труд; който търси картата, е на точното място.

Как е подредена книгата

Пътят минава в шест стъпки. Раздел I чертае картата - един въпрос, пет възможни отговора, и мястото на неокономиката сред тях. Раздел II слиза към корените: предтечите, които първи обиколиха същия въпрос много преди той да получи име - Ричард Кантилон, Франсоа Кене и физиократите, Ан Робер Жак Тюрго, - и при които за пръв път се мярка идеята, че стопанството е кръговрат, който може и да се спъне. Раздел III стига до Маркс: верния му ход и дефектното изпълнение. Раздел IV пита какво точно неокономиката взема от Маркс и какво оставя. Раздел V подрежда роднините - кой ѝ е близък по метод, кой по теорията на парите, кой само изглежда роднина. Раздел VI произнася присъдата за самата дисциплина: реформа ли е неокономиката, или нещо повече. Кратко заключение събира трите отговора на едно място.

Една дума за начина на писане. Книгата държи апарата под линия до минимум, вплита цитатите в разказа и избягва специалния жаргон, доколкото темата го позволява. Целта е страниците да се четат от човек, който не е икономист, без това да коства честност към една сериозна теория. Където се налага технически термин, той се обяснява на място. И навсякъде важи едно: книгата предпочита да каже по-малко, но точно, отколкото повече, но размито.

---
Следва!

... не съм специалист по икономика, но като всеки човек считам, че имам някаква представа за нея, вече дали адекватна или не, друга работа.

Не това обаче ме накара да коментирам постинга Ви. Вие използвате термина "нобелови лауреати по икономика", което за мен е доста смущаващо, защото нобелова награда по икономика няма, поради простата причина, че Нобел не е оставил такава. Има някаква награда в името на Нобел, от шведската централна банка, но тя няма как да бъде наречена "нобелова", защото това е манипулация, дали съзнателна, или самият комитет, с добри намерения, просто е решил да съкрати действително дългата фраза "награда на шведската централна банка в името на Нобел", не знам, не мога да знам със сигурност, но!! щом се подразбира, че наистина съществува такава наука "икономика", и тя е точна наука, а не някакво шарлатанско изобретение, това най-малкото не е етично, особено за хората, които имат представа какво представляват точните и техническите науки, като химия, физика, фзикохимия, математика, механика и др.

Надявам се, че обясних ясно какво имам предвид.

Разбира се, Вие сте в правото си да се съгласите с мен или не, това вече Вие го решавате.

Напълно разбрах коментара Ви! И Ви благодаря за него! Дори става дума не за награда, а за парична премия! Ние обаче сме принудени да използваме наложената терминология в българския език! В противен случай правим впечатление като нетипични явления за нашенския пейзаж!