Резюме: 

В настоящата статия се описват научните приноси на акад. Евгени Матеев, изведени от неговия последен труд „Структура и управление на икономическата система”. Изследва се връзката между тези приноси и актуалната икономическа ситуация в България и по света, за творческото им адаптиране към реалните условия, в които пребивава световното стопанство, в среда на най-тежка икономическа криза на съвременната индустриална цивилизация.  Разглеждат се причините за глобалната системна икономическа криза и механизмите на нейното проявление, както и необходимите мерки, които е необходимо да се следват при реализиране на антикризисна политика в духа на Матеевата икономическа теория. 

------

Все по-задълбочаващата се глобална дефлационна криза, която шества по света вече повече от десетилетие, постави на изпитание много от съвременните идеологеми за принципите за реализиране на устойчив икономически растеж и за осигуряване на нарастващ стандарт на живот в отделните държави на планетата. В първите години на ескалиращи кризисни процеси представителите на мейнстрима, в лицето на неолибералните икономисти, упорито „доказваха”, че става въпрос за циклична криза, която била възникнала според обективните закони на капиталистическото разширено възпроизводство и която съвсем скоро щяла да отшуми, за да се върне предишното безметежно съществуване, познато от последните три десетилетия. По-късно, когато и на тези „икономически романтици” стана ясно, че проблемите в глобалната икономика са много по-дълбоки от първоначално предполаганите, на въоръжение беше взета една друга постановка, свързана с т.н. „кондратиеви цикли”. Според тази теория светът се намира в т.н. „кондратиева зима”, заради която човечеството се изправя пред малко по-продължителни, но все пак преодолими стопански проблеми.

За разлика от всички тези „предсказатели”, българската икономическа наука има един солиден фундамент от теоретични натрупвания, обобщени и оставени за бъдещите поколения икономисти от гения на световната икономическа наука акад. Евгени Матеев, който в своята последна значима научна работа „Структура и управление на икономическата система” оставя тези жалони, спрямо които икономическата наука би трябвало да търси своите ориентири за бъдещето. В този контекст не е изненада, че сред нашата научна общественост широко разпространение получи системният подход за разглеждане и изучаване на протичащите процеси в икономиката. Именно работейки в рамките на този научен подход се извеждат твърде интересни закономерности, наблюдавани в последните няколко години, които са обект на изследване в настоящото изложение.

Преди всичко, във връзка с активното неразбиране на понятието за “системна криза” се налага да се даде кратко разяснение на този термин. Механизмът на глобалната икономическа криза се съдържа в обстоятелството, че крайното търсене по света и най-вече в развитите икономики постоянно пада, без при това съответните държавни администрации да могат да направят кой знае какво срещу тази негативна тенденция. Търсенето е крайно само в случая, в който купилият стоката или услугата не пренася стойността й върху продукти на своя труд, не я продава, а я използва за собствено потребление. Всички останали икономически агенти купуват с една единствена цел – да вложат междинните продукти в собственото производство и да препродадат това, което сами са произвели. Това те могат да правят само дотогава, докато някъде - в края на производствената верига, съществува реално търсене. Ако то изчезне – икономическата машина рано или късно спира своя ход.

Съществува два вида крайно търсене – от страна на държавата и от страна на домакинствата (тук се оставя без внимание по-специфичната тема за износа/вноса). Падането на търсенето може да стане по две причини: чрез намаляване на доходите и/или чрез отслабване на механизмите за неговото стимулиране (чрез кредитиране, например). Когато по някаква причина търсенето започне да пада, в производствената верига постъпва сигнал за това, стартира намаляване на производството, уволнение на излишните работници, орязване на заплатите и премиите, следствие на което падат доходите на домакинствата и държавите. Този процес редовно се наблюдава в капиталистическата икономика, която по своята природа е циклична. Спадовете биват толкова силни, че темповете на растеж на стопанствата стават отрицателни (ако това протича достатъчно дълго време, явлението се нарича “рецесия”), но рано или късно растежът се възобновява.

Днес очевидно се касае за процеси от принципно различен характер. Какво се има предвид? Въпросът е в това, че в предишните години търсенето на домакинствата активно се стимулираше за сметка на обилното кредитно предлагане. Преди кризата задълженията на последните бързо нарастваха (съществено по-бързо, спрямо растежа на доходите им - дори стагниращи по своята покупателна способност) и това не просто стимулираше търсенето, но и постоянно създаваше ситуация на ускорено увеличаване на паричната ликвидност в икономиката. Вследствие на този механизъм широкият паричен агрегат М2 растеше с по-бързи темпове спрямо общия ръст на икономиката. В такава ситуация трябва да има или ускоряване на потребителската инфлация, или, ако се постигне концентрация на излишъците от пари във финансовия сектор, - издуване на финансови балони. Точно такива ефекти се наблюдаваха в последните предкризисни години: цените на фондовия пазар, на недвижимите имоти и на някои други активи стремително се качваха. И колкото повече те растяха, толкова по-голямо беше желанието тези активи да бъдат заложени за получаване на нов кредит, с който да се направи опит за реализиране на допълнителен доход или новосъздадените пари да се похарчат увеличавайки по този начин общото потребление в страната. Невъзможно е обаче, дълго време да се живее на кредит – рано или късно настъпва момент, в който текущите доходи започват изцяло да отиват за обслужване на натрупаните дългове. В САЩ подобна кредитна експанзия стартира в началото на 80-те години на XX в., и е сериозно постижение на местните парични власти, че тя бе продължена около три десетилетия. За реализиране на този процес американските власти използваха конкретен механизъм, осъществяван благодарение на постоянното намаляване цената на кредита. За да стане ясно за какво по-конкретно става дума е достатъчно да се прегледат движенията на основната лихва на Федералния резерв: през 1981 г. той е равен на 19% и оттогава постепенно е понижаван[1], за да достигне до нулеви значения в края на 2008 година. Тогава става очевидно, че бъдещите проблеми са неизбежни.

Очевидно е, че в подобна ситуация домакинствата все повече се концентрират в изплащане на дълговете си, игнорирайки „задължението си” да потребяват – все по-трудно се намират институции, готови да осигуряват нови кредити, тъй като в условия на стагнираща икономика връщането им става твърде проблематично. Количеството на парите в икономиката също престава да расте, което означава, че е необходимо кардинално да се променя системата за функциониране на съвременното глобално стопанство. Теоретично, за стимулиране на търсенето (и в крайна сметка на цялата икономика) би следвало да се опростят досега натрупаните потребителски дългове. Или поне да се реструктуризират. Но и тук съществува проблем: всички тези задължения на потребителите са активи на финансовата система и тяхното отписване означава масови банкрути на банки, застрахователни компании и други финансови учреждения, явление, което бе наблюдавано преди няколко години с фалита на кипърската банкова система. Освен това не трябва да се забравя, че “който плаща, той поръчва музиката”: за последните десетилетия всички дълбоко усвоиха на ментално ниво, че основните печалби се формират във финансовия сектор, което означава, че именно той трябва да дирижира икономиката. Съобразявайки се с тази максима, бяха преразгледани всички програми за преподаване в университетите, системата за обучение на мениджърите и на останалите стопански специалисти. В такава ситуация не само не може да се направи нещо полезно за реалната икономика, дори е невъзможно да започне объждане на създалите се проблеми, което добре се вижда от големите световни форуми от типа на Г-7, Г-20 и т.н., на които никой не прави опити да обсъжда реалните причини за продължаващата вече повече от десетилетие глобална икономическа криза.

За радост на българската икономическа наука обаче научната ни съкровищница притежава неоценимото творческо наследство на един от титаните на съвременната икономическа теория – акад. Евгени Матеев, който в многобройните си работи оставя ясни жалони, по които да вървят неговите ученици и последователи. Едно от последните произведения на Академика е издадената през 1987 г. книга „Структура и управление на икономическата система“! Прочитът на това произведение е истинско изпитание за волята на всеки изследовател, но усилията си заслужават, заради неоценимите научни приноси, които прави гениалният икономист в своята последна фундаментална работа. Ето малка част от пунктовете, които по мнението на автора са особено ценни като отправна точка за бъдещи проучвания в търсене на устойчив изход от днешната системна криза на капитализма. Направените изводи биха били интересни не само за тесния кръг от учени икономисти, които пряко използват в работата си постиженията на великия българин, но и биха заинтересували широк кръг от читатели търсещи знания за механизмите на „случването“ в рамките на съвременната икономика и протичащите в нея кризисни процеси.

 

- В „Структура и управление на икономическата система“ се доказва все по-сложния характер на икономическите системи и наличието на пространствена и времева неопределеност, в която са принудени да работят стопанските субекти.

Тази пространствена и времева неопределеност се дължи на все по-задълбочаващото се технологично разделение на труда, предизвикано от глобализирането на производствените процеси. Днес става все по-трудно да се определят от началото до края технологичните вериги, както и времевата продължителност на завършените технологични процеси, особено в сферата на по-високотехнологичните производства от четвърто и пето технологично равнище[2]. В такива условия координацията и планирането на производствените процеси не само, че са необходими, но това е задължително условие за нормално функциониране на рентабилни производства.

 

За съжаление обаче, и това академик Евгени Матеев описва много добре, развитието на капитализма е достигнало до своята последна фаза – монополистическия капитализъм, с присъщия му механизъм за завоюване на нови територии от страна на монополите в процеса на конкуренция между тях. Във връзка с това се изграждат основанията за възникване на доктрината на либерализма стремяща се към пълно дерегулиране на националните пазари, за осигуряване на пространства за реализация на продукцията от все по-разрастващите се корпорации, за които националните граници вече са тесни.

 

След капитулацията ни в Третата световна война (Студената война) нашата страна също беше въвлечена в процеса на пълна дерегулация на националните стопанства, което доведе до деиндустриализация и демографска катастрофа за България.  „Премерването на силите” с далеч не най-високоразвитата световна икономика като Беларус[3] например разкрива тъжната констатация за безвъзвратното изоставане на България по всички измерими показатели – икономически, социално-политически, в аспекта по защита правата на обикновения гражданин. Защото, докато в последните десетилетия у нас всичко работещо е оставено да загине, чрез хвърлянето му го в лапите на големите транснационални корпорации (под лозунгите за свободен пазар и конкуренция), в Беларус не е направен отказ от технологията за активна подкрепа на местната индустрия, за предварително стратегическо планиране на всяко реализиращо се стопанско мероприятие на макрониво, чрез системно претегляне на различните предимства или недостатъци на едно или друго решение. Когато целенасочено се гледа в бъдещето, тогава изплуват неща, които са невидими за безцелно лутащия се и неориентиран субект. Когато се работи по предварително утвърдени планове предполагащи ясно дефинирани цели, задачи, методи и средства за тяхното постигане, тогава не минават лъжите на каквито и да е „доброжелатели”, колкото и наивен и добронамерен да е българският народ. На това учи и академик Евгени Матеев, това е и основното му кредо, на което посвещава живота си великият българин.

 

В рамките на описания по-горе глобален процес по окрупняване на транснационалните корпорации светът достига до тази точка на стопанско интегриране, след която по-нататъшното задълбочаване на разделението на труда се сблъсква с естествените граници на планетата и на нейните природни ресурси при използвания конкретен набор от технологии. Произтича ефектът, който някои днешни изследователи наричат „падане ефективността на производствения капитал” и който в терминологията на акад. Матеев се разглежда като ограничен потенциал за развитие по екстензивната компонента на икономическата динамика. Според акад. Матеев единствено и само интензивната икономическа динамика би могла да осигури устойчив растеж, като ученият предлага конкретен механизъм за неговото реализиране в рамките на обществената собственост върху средствата за производство.

 

Нещо повече, академик Евгени Матеев е убеден, че процесите на интеграция в рамките на системата за разделение на труда в социалистическата общност, съвсем не са достигнали, по онова време, оптималното равнище, което при извличане на съответните изводи е могло, да даде неимоверен тласък за по-нататъшното развитие на мегасистемата на социализма! Във връзка с тази констатация, в разглежданата книга се дават препоръки за по-нататъшно задълбочаване на интеграционните производствени процеси и за постепенен преход от национална към общосистемна (в рамките на социализма) обществена собственост. Според Академика, всяка страна от СИВ е трябвало да заеме своето място в общата организация на разпределение на производството, според диференциалните предимства, свързани с ниските разходи по едни или други позиции от групи продукти.

 

И в тази връзка, академик Матеев описва причините, които са водели до парадоксалния факт, отделните страни от социалистическата система за разделение на труда да предпочитат, сами да произвеждат по-голяма част от необходимата им за вътрешно потребление продукция, вместо да насочат усилията си в процесите по задълбочаване на интеграцията и свързаната с това специализация. Действително, въпреки че в марксистката теория се разглежда проблематиката по разделението на труда, тя по субективни причини не е развита и усъвършенствана от съвременната марксистка икономическа наука. Така например в началото на XX век в своя научен труд „Натрупване на капитала”[4] Роза Люксембург изследва този проблем и стига до заключението, че икономическата система развиваща се в рамките на парадигмата за научно-техническия прогрес се нуждае от непрекъснато разширяване на пазарите за реализация на продукцията, за да увеличава вътрешната ефективност на производството, чрез прилагане на по-висока степен за разделение на труда. Поради непреодолимите противоречия между Роза Люксембург и Ленин обаче теоретичните разработки на първата са оставени без развитие, което предопределя по-нататъшните посоки на търсения сред марксистките икономисти.

Въпреки тези идеологически ограничения академик Матеев достига самостоятелно до извода, че само по пътя на по-нататъшната интеграция е възможно последващо задълбочаване на технологичното разделение на труда водещо до по-нататъшно нарастване на производителността на труда и съответно: до намаляване себестойността на продукцията, до повишаване на нейното качество и до увеличаване на продуктовия асортимент в стопанството. От това пък пряко следва покачване стандарта на живот за общностите, включени в тази икономическа система. Необходими бяха повече от две десетилетия, за да бъдат препотвърдени тези изводи на акад. Матеев, като определен принос за това имат и проведените в страната ни научни изследвания[5].

 

В „Структура и управление на икономическата система“ авторът доказва, че оптимизацията на икономическите връзки на базисното рав­нище в една икономическа система не е въпрос на прекомерна претенциозност, от която е необходим отказ в интерес на определена опростена практика или пък на носталгията към икономически модели с многобройни конкуриращи се помежду си дребни търговци. Според акад. Матеев, касае се за жизнено важно условие, от което зависи интензивният тип динамика на икономическата система в цялост. „При достатъчно опростен състав на обществения продукт, при достатъчно ниска специализираност на предприятията, при достатъчно малка концентрация на производството в тях, при скъп транс­порт и слабо развита инфраструктура на транспортните артерии, кръгът от варианти за всяко отделно предприятие в рамките на базисния хоризонт е твърде тесен и съответно на това опцията му е ограничена[6]“ – пише Академикът. Затова задачата за достигане на оптимум има тривиално решение, което не излиза извън възможностите на т. нар. свободна конку­ренция. Не е така обаче при обогатяване на обществения продукт по състав и особено по разновидности на продукцията, при повишена механизация и особено при автоматизация, тъй като степента на специализация и на концентрация за всяко едно от предприятията в качеството им на производители придобива все по-голямо значение не само като ре­зултат от тяхното развитие, но и като условие за внедряване на по-висока техника. Графикът на производството при такива условия в рамките на годината се превръща все повече от въпрос просто за по-голям обем продукция в технологически параметър на производствения процес, тъй като едно специализирано предприя­тие с висока степен на автоматизация не може да си позволи произволни движения по показателя време за производство на един или друг вид продукция. Допълнително проблемът за темпоралния график се усложнява с въвежда­нето на гъвкави технологии, в т. ч. и роботизацията. По такъв начин, според акад. Евгени Матеев, и оптималният график се превръща в условие за внедряване на висока техника. Както беше изтъкнато по-горе, специализираните видове продукция и концентрацията на произ­водството на всеки такъв специализиран вид изискват по необходи­мост широк пазар за реализация. Развитието на транспорта прави икономически възможно такова разширяване на пазара. Но разши­ряването на пазара за всеки един отделен вид (разновидност) про­дукция означава в териториален аспект и усложняване на маршру­тите.

Търсенето на решения по всички тези линии означава разширяване на кръ­га от варианти, с които трябва да се справят всяко едно от предприя­тията, както и икономическата система в цялост. Да се избере оптималният от гледна точка на специализация и концентрация, на времеви графици, на транспорт­ни маршрути вариант, да се координират един с друг избраните ва­рианти, за да се получи макроикономическият оптимум - това оз­начава да се направи така, че икономическата система да е годна, да поеме в себе си и да асимилира техническия прогрес. И колкото по-далеч от оп­тимума е решението на проблема в даден момент, толкова по-непо­датлива за техническия прогрес става системата.

По-нататък Академикът казва, че абстрактните разсъждения често пъти водят до наив­ната представа, че е достатъчно да бъде налице една научно-техни­ческа конструкция, за да се осигури прогресът: опитът ясно доказ­ва, че способността на икономиката и на генерираното в нейните рамки потребителско търсене да поемат тази конструкция е не по-малко важно условие за прогреса и нещо повече - за създава­нето на самата тази конструкция. Затова, във връзка с усложнените икономически отношения, управлението на стопанството е изправено пред дилема: или оптимизация на производствените процеси - и това ще бъде условие и база за пое­мане и асимилиране на техническия прогрес, или стихийно фор­миране на производството - и това ще ограничава в такава степен прогре­са, в каквато случайната резултанта е отдалечена от възможния оптимум.

Според академик Матеев, „…възможно е да се намерят и даже да се внедрят чрез инвестиционния процес оптимални варианти на технически решения при агрегираните производствени мощности на агрегирани отрасли в агрегирани периоди - но ако на базисното равнище, където именно се проявя­ва ролята на диференциацията на обществения продукт по специализирани разновидности, проблемът остане нерешен, ако пазарът не е пазар, ако той не е организиран достатъчно и ако във връзка с това не са оптимизирани конкретните връзки между конкретните предприятия в конкретните темпорални мащаби, може да се ока­же подровена основата на техническия прогрес в цялост. И то тол­кова повече, колкото по-висок е етапът на развитие, до който е стиг­нала икономиката.”[7]

Изхождайки от начертания по-горе проблем и в най-добрите традиции на политикономията разглеждаща икономическите процеси от макрониво към конкретиката на отделните явления на микрониво акад. Матеев разработва практически механизъм осигуряващ оптимизация на взаимовръзката между всички елементи на макроикономическата система по пътя на прилагането на пресичащи се комплексни целеви програми в отраслите, за които е решено, да се развиват приоритетно с условие за пълна съгласуваност на мероприятията между отделните отрасли (Апарат на матрицата на пълните разходи). В процеса на тази работа той обосновава необходимостта от съблюдаване на оптималните пропорции между натрупване и потребление, както и по отношение разполагаемите доходи на населението и производството на продукти за крайно потребление.

Оптималните условия за осъществяване на такава комплексна целева програма, биха били налице при условия на обществена собственост върху средствата за производство и в рамките на принципно нов механизъм за осигуряване на постъпателно икономическо развитие предложен от акад. Матеев, който се опира на интензивната компонента на икономическата динамика посредством иновации, осъществявани на ниво отделни предприятия.

 

Какво би заинтересовало предприятията в народното стопанство да осъществяват иновации при горепосочените условия? Ето каква технология за реализиране на стопански инициативи за иновации предлага Академикът:

а) предприятията дават своите предложения по асортимента и технологическите параметри на произвежданата продукция за бъдещи периоди.

б) макроикономическият център координира всички предложения имайки предвид необходимите количества от продукция в рамките на националната система, зададените средни норми по технологическите параметри и т.н.

в) центърът осигурява капитали, средства за производство и пазари за реализация.

По този начин, според акад. Матеев, се дава свобода за инициатива към иновации отдолу, вместо спусканите, в условията на командно-административния социализъм, решения отгоре. Дава се тласък за развитие на интензивната динамика за увеличаване на производството. Осигурява се увеличаване на печалбите на ниво основни производствени структурни единици.

 

Разбира се, до достигане на всички условия за осъществяване на подобни мащабни проекти водещи до осигуряване на достойно съществуване за българския народ, са необходими немалко усилия и върховно напрежение на интелектуалния и творчески потенциал на хората. Но както твърди една китайска поговорка: „И най-дългият път започва с първата крачка!”

[1] http://www.federalreserve.gov/pf/pdf/pf_complete.pdf , стр. 47;

[2] Според класификацията на академик Сергей Глазев: http://www.glazev.ru/question/84/

[3] Съответните изследвания са правени от автора на настоящата статия.

[4] „Накопление капитала”, том I и II, 1934 г.
http://www.aha.ru/~intcentr/ogl-rl.htm

[5] Виж „Феноменът международно прогнозиране и планиране“, Хитов, М., Университетско издателство на УНСС, 2018 г.

[6] „Структура и управление на икономическата система” – акад. Евгени Матеев, ДИ „Наука и изкуство”, София 1987, стр. 503

[7] „Структура и управление на икономическата система” – акад. Евгени Матеев, ДИ „Наука и изкуство”, София 1987, стр. 505

Япония също се индустриализира чрез протекционизъм и държавна намеса в икономиката, които далеч надхвърлят тези в Континентална Европа. Японците вземат решение за индустриализация в средата на XIX век, когато под дулата на четири американски кораба са принудени да сключат неравноправен търговски договор за свободна търговия със САЩ, а в последствие и с другите Велики сили. Този договор им налага митническа тарифа от 5% за всички стоки. От него Япония се освобождава едва през 1911 година. Към 1897 държавните предприятия са 56% от всички предприятия в Япония, като в тях работят 88% от работниците в индустрията. Опита за индустриализация успява само в леката, най-вече текстилната, промишленост. Тежката индустрия се развива след Първата световна война. С държавни средства се построява инфраструктура – железници и телефонни връзки, водоснабдяване. Към 1902 година, измежду трите най-големи, според броя работници, компании няма нито една частна. Сред първите 5 има една частна, а в първите 10 – само 4. Във Втората световна война Япония влиза като развита страна, която е разработила над 70 модела собствени бойни самолети и произвела над 80 000 бройки.

Въпреки наложените от САЩ правила, след Втората световна война Япония продължава с протекционистичната икономическа политика и държавната намеса в икономиката. През целия период на бурно развитие, т.е. 50-те и 60-те години на XX век, Япония не сваля ограниченията и контрола върху движението на капитали. С малки изключения, индустриализацията на Япония, считано от периода Мейджи, до 70-те години на XX век се извършва изцяло със собствени капитали. Чуждите преки инвестиции не са допускани, а заемите, които Япония взема от Световната банка не надвишават 1% от общите индустриални инвестиции на страната за няколкото години, в които са получавани. В никой момент от развитието си Японското правителство не позволява чужди инвеститори да получат пряк контрол на някой сектор от икономиката. След Втората световна война Япония продължава да подпомага избрани целеви индустрии. Мерките за подпомагане са данъчни облекчения, нисколихвени заеми, изследователска и развойна дейност, подпомагане на малки и средни предприятия, строеж на инфраструктура и др. Интересна е практиката на ограничаване на конкуренцията в периоди на рецесия. Тя се извършва чрез убеждаване или принуждаване на фирмите да се кооперират вместо да се конкурират. Япония има принос и към „Другия канон“ в икономическата наука. Канаме Акаматсу разработва модел за догонващо икономическо развитие известен като модел на „летящите гъски“.

Не е по-различна историята на страните, които се индустриализират през XX век – Южна Корея, Тайван, Сингапур и на индустриализиращите се в момента Китай и Индия. Освен прилагането на протекционизъм, по времето на тяхното най-бурно развитие, т.е. между 50-те и 80-те години, банковите системи на Тайван и Южна Корея са изцяло контролирани от държавата; в Корея банковата система е изцяло държавна т.е. няма частни банки, няма чуждестранни банки, а в Тайван делът на частните и чуждестранните банки е пренебрежим. Валутната търговия е държавно контролирана, като в Южна Корея е забранена и за нарушаване на забраната може да се стигне до смъртно наказание. И двете държави използват планиране и упражняват строг контрол върху икономиката, макар и по различен начин. Южна Корея също както Япония в нейния Мейджи период, залага на големи частни конгломерати, т.нар. чаеболи - собственост на облагодетелствани фамилии, които контролира чрез кредитирането от държавните банки. Повечето големи компании са започнати по държавна програма в рамките на тези конгломерати. Ще преведа един цитат от книгата „Лошите самаряни: Митът за свободната търговия и тайната история на капитализма“ на южнокорейския професор по икономика Хаджун Джанг, който е свидетел на тези събития,
„Чрез митнически тарифи, субсидии и други форми на правителствена протекция (например презокеанско маркетингово обслужване от Държавната агенция по износа) Корея отглежда определени нови индустрии, избрани от правителството след консултация с частния бизнес, докато тези индустрии станат достатъчно мощни за да издържат на международната конкуренция. Държавата притежава всички банки, така че да може да направлява кръвта на бизнеса - кредитите. Някои големи проекти се предприемат от самата държава - стоманодобивния концерн POSCO е най-добрия пример - но тя има по-скоро прагматичен отколкото идеологически подход към държавната собственост. Ако частните предприятия работят добре, това е хубаво, ако те не инвестират във важни отрасли, правителството не се колебае да отваря държавни предприятия. Ако някои частни предприятия не вървят добре, държавата често ги взема преустройва ги и обикновено (но не винаги) ги продава отново." "Корейското правителство има също пълен контрол върху оскъдния обмен на валута …. Комбинирана с добре обмислен списък с приоритети, тази политика подсигурява използването на трудно придобитата чужда валута за внос на изключително важни машини и суровини за индустрията. Корейското правителство стриктно контролира и чуждите инвестиции като съгласно националния план за развитие в едни отрасли ги приема с отворени обятия, а в други напълно ги забранява. Правителството не зачита също и чуждите патенти, окуражава обратното инженерство („reverss engineering” б.а.) и допуска пиратското копиране на патентовани продукти.“
И още
„Харченето на валута за неща които не са крайно необходими за индустриалното развитие бяха силно ограничавани, чрез забрани за внос, високи мита и акцизи (които са наричани акцизи върху луксозните стоки). Луксозните стоки включваха относително прости неща, като малки коли, уиски или шоколад. … по същата причина пътуването в чужбина беше забранено, освен ако нямате изрично правителствено разрешение …“. На живелите по време на социализма у нас това им е доста познато.

В Тайван големите предприятия изискващи мащабни инвестиции са само и изцяло държавни. Страната развива както модерни, така и стратегически производства, като нефтохимическа промишленост и стоманодобив. В някои случаи, например стъкларската и циментовата промишленост, държавата построява и развива предприятия, след което ги прехвърля в частни ръце. Държавният дял обаче е изключително голям. Както пише австралийският икономист Джон Минс „Тайванската индустриализация се дължи на държавните предприятия повече отколкото индустриализацията, в която и да е страна наричаща себе си капиталистическа.“. Към 1964 година държавните и общинските банки притежават 94.3% от банковите активи в страната, към 1979 частни банки държат едва 4% от депозитите.

Сходствата между икономическата политика на Тайван и Народна Република България са още по-големи отколкото тези с Южна Корея и би могло да се каже, че като стратегия и резултат най-близкият аналог на социалистическа Народна Република България е именно Тайван. В периода на най-бурно икономическо развитие Тайван, както и НРБ има авторитарен режим с еднопартийна система. Срастването на партия и държава съществува и в Тайван. Тайван, както и НРБ разчита най-вече на държавна собственост във всички сфери на икономиката, държавен контрол и планиране. През 80-те години и двете страни имат афинитет към информатиката и изчислителната техника и копират американските компютри. И Тайван и НРБ извършват индустриализацията си по-сравнително безболезнен начин, за разлика от Южна Корея и Япония, които не избягват периоди на въпиеща бедност сред части от населението. Има обаче и съществени разлики. Частната собственост в България е напълно премахната, докато в Тайван съществува, макар и периферно. Цените на стоките в България са фиксирани за дълги периоди, докато Тайван разчита на пазарни цени.

[quote=x111]Япония също се индустриализира чрез протекционизъм и държавна намеса в икономиката, които далеч надхвърлят тези в Континентална Европа. Японците вземат решение за индустриализация в средата на XIX век,

Интересно! Ще го прочета по-внимателно!