Трите деца препускаха като на галоп надолу по прашния селски път из родопското планинско село. Големият брат, заедно с три години по-възрастния съсед, бягаха отпред по нанадолнището, а малкото братче,  което бе една година четири месеца и шестнадесет дни по-малко от батко си, се мъчеше да не изостава от тях. В един момент разбра, че силите му не стигат за нещо повече и в отчаянието си, че не може да поддържа темпото на големите грабна първия попаднал му камък и го запрати към бягащите напред. Тежкото твърдо тяло направи няколко метрова парабола и уцели в главата, точно над дясното ухо, големия брат, който най-накрая бе принуден да спре, за да изстене от болка.

Годините минаваха, главата започна да го боли все по-често. Не смееше да се оплаква, защото болките се появяваха или когато баща му напушваше с никотинов дим стаята, която децата обитаваха, или на къра, когато наведени през кръст кършеха тютюн или копаеха картофи. Кърските работи имаха и друг заряд, тъй като малките непрекъснато бяха надъхвани от възрастните състезателно да обработват лехите, а всякакви оплаквания се възприемаха като проявления на мързел.

Когато в средното училище в Пловдив си позволяваше понякога в почивните дни да ходи на мачове на „Локото“ или на „Тракия“ все търсеше празни сектори из стадиона, защото в противен случай тютюневият дим изпускан от разпалените футболни фенове само за няколко минути го довеждаше до тежко главоболие. Той не се оплакваше на никого – просто смяташе, че цигарите действат по този начин на всеки непушач. По тази причина избягваше да ходи заедно с връстници и на други места, където имаше тютюнев дим, защото от една страна не желаеше да започва с цигарите, а от друга – болките в главата разваляха всякакво удоволствие от прекараните моменти с приятели.

Често и челюстта започна да изпуква (да трака), което бе повод за непресекващи експерименти довели до това, че в един последващ период бе принуден да се консултира с лекар, който му предписа средство стягащо мускулите около челюстта, в резултат на което за дълго време той почти не бе в състояние да отваря устата си.

Най-силно главоболието го притесни в деня преди кандидат-студентския изпит, когато бе длъжен да стои редом до купонясващия си баща и неговия софийски приятел, при когото останаха за нощувка – тютюневият дим се стелеше обилно из цялото помещение и преди заспиване той си каза, че ако утре, когато се събуди, главата не го боли, със сигурност ще реши всички математически задачи. Сутринта болката бе отшумяла и той спокойно потегли към поредното житейско изпитание...

Минаха още години. В средата на деветдесетте се оказа в Истанбул, за да помага, както смяташе, на своя приятел от средношколските години, който бе емигрирал при комшиите и чийто бизнес бурно се бе разраснал до такива мащаби, че момчето останало със средно образование просто не бе в състояние да го ръководи и направлява. Спомняше си, че след дългите часове работа с допотопните тогавашни компютри седейки на задната седалка в колата из задръстванията той чувстваше, как му се вие свят, но това състояние отдаваше на преумората от непрекъснатото взиране в зеления екран на монитора.

Когато бе на около тридесет, и лекарите измериха кръвно от 210/140 реши, че постепенно приключва с активния бизнес, за да запази поне живота си.

По-късно започна да чува непрестанен шум в дясното ухо. Потърси консултация със специалист, който след обстойния преглед му препоръча рентген на главата. Когато снимката бе готова, тя показа съмнения за тумор зад дясното ухо потвърден от ядрено-магнитен резонанс. Лекарите в хирургията на „Пирогов“ обявиха, че ако до седмица не се предприеме спешна операция, то никой не може да гарантира живота му. Той само попита: „а шумът в ухото ще изчезне ли?“ След утвърдителния отговор на лекарите, взе решение да се подложи на интервенцията.

На операцията отиде като на празник, защото за него фактът на наличие на тумор в мозъка обясняваше това състояние, при което само за два-три часа преговори и срещи с партньори (а това основно влизаше в кръга му от отговорности като собственик и ръководител на бизнеса) той се чувстваше като изцеден парцал, без да е в състояние да продължи работа до началото на следващия ден. Смяташе, че има повод да празнува и заради това, че вече няма да му се налага да провежда тези по стотина телефонни разговора на ден, заради които постепенно, така си мислеше, губеше слуха на дясното си ухо.

Легна на операционната маса в своеобразна еуфория, че всичките му мъки скоро ще бъдат в миналото и че на своите тридесет и четири години животът тепърва ще започне да се случва – без болките и постоянното напрежение в главата. Когато се събуди в болничното легло първата му реакция бе на паника: а защо не мога да затварям дясното си око? На визитацията маститият професор обясни, че е нямало как нервът да не се отпусне на мястото на отстранената част от тумора, така че ще трябва да се свиква с новото положение. Шумът в ухото също не си замина. Впоследствие стана ясно, че цялата дясна част на лицето е в частична пареза, което особено личеше при храненията, след които той се чувстваше напълно гроги.

През всичките следващи години стискаше зъби и всяка вечер се молеше да се наспи що-годе прилично, тъй като в противен случай на другия ден парализираната дясна част на лицето - особено около окото, отказваше да функционира и превръщаше в ад часовете до следващия залез на слънцето. Когато обаче бе с отпочинали лицеви нерви, той летеше в облаците от щастие, че може да се възползва от предоставения му шанс, за да продължи активно да работи по създаването на тази икономическа теория, която трябваше да спаси света от предстоящото катастрофално сгромолясване…