...се пееше навремето в една весела песничка! Много хора, слушайки песента, намираха и някакъв скрит подтекст, доказващ, факта че „онеправданите там си бяха заслужили по-добър живот от скромния български труженик, строящ социализма“.

Ето, че минаха години и новото време даде на мечтаещия българин шанса сам да изпита върху гърба си прелестите на американската (а и на плантаторско-испанската, или маслинено-гръцката и т.н.) мечта!

Позволи на представителите на българската млада бодра смяна безпрепятствено да се цанят като гробари в някоя от централноевропейските държави (виж филма TILT) или до припадък да мият прозорците по улиците в градовете на „процъфтяващия“ Запад.

Една единствена страна в Европа не допусна подобна гавра с младото си поколение, с което си навлече „строгия, но справедлив гняв на демократичната общественост по света“.

Да, става дума за Беларус!

Страната, която вместо да застане в разкрачен стоеж и да чака благоволението на новите колонизатори, реши самостоятелно да продължи да изгражда собственото бъдеще, без излишно преклонение пред разни „доброжелатели“, готови с удоволствие „да я оправят“.

Народът й успя да съхрани (и о, чудо – да развие) всичко изградено в епохата на „омразния социализъм“ и днес, когато българинът гладува, беларусите се радват на стабилност, предвидимост за утрешния ден и спокойствие за съдбата на своите деца.

Миналата седмица за пореден път имах щастието да пътувам до тази северна страна, където бях сред участниците в международна конференция, организирана от Академията за управление към президента на републиката им.

Факт е, че в тази държава нищо не се оставя на случайността. Специалистите там предварително разглеждат всякакви сценарии за развитието си, които прилагат в един или друг случай.

За тях в максимална степен е валидно правилото, че не трябва да се върви след събитията, което, между другото, е наше любимо упражнение, а те (събитията) да се създават и насочват, според конкретните интереси на народа.

Затова оня ден бях изумен да прочета в българската преса за някакви продоволствени проблеми в Беларус. Сигурно в журналистическия занаят понякога трябва да се послъгва, но откровените и груби лъжи едва ли вършат голяма работа.

„Проблемите“ на беларусите са толкова различни от българските, че от наша гледна точка дори е тъжно да ги коментираме.

Докато ние, българите, се борим за хляба си, в прекия смисъл на думата, техният актуален ГО-О-ЛЯМ проблем е да внесат колкото се може повече най-луксозни германски возила преди 1 юли, когато влизат в сила нови митнически правила.

Оттам се получава и временният недостиг на чужда валута – само за март на населението са продадени повече от 1 млрд. долари.

И не че местните досега не са карали хубави коли! Напротив – във всяко средно семейство има поне по два автомобила, които хората карат по страхотни пътища, без никакви дупки, за което ние можем само да си мечтаем.

Тъжно е да си го признаем, но докато ние изнасяхме националните си богатства, за едното потупване по рамото и се разпарчетосвахме, там са си запазили производствата и напълно са ги обновили. Селското им стопанство ги задоволява и гарантира почти на 100%, затова те никак не са зависими от световната конюнктура така, както е при нас.  

Благодарение на това, при тях няма безработица, хората са сигурни за утрешния си ден и се радват на живота в пълна степен.

Убеден съм, че съвсем скоро много държави ще потърсят опита на беларуския модел, защото в условията на тежка глобална криза там нещата наистина се случват, без катаклизми и паника, а напротив – с много разум и претегляне на всички възможни алтернативи!

А това, че някой иска да ги изтрие от политическата карта на Европа, както се случи с всички останали източноевропейски страни, говори само за едно – пътят по който е поел този изстрадал народ (Втората световна война отнема повече от една трета от гражданите му) за съхраняване на националното достойнство и суверенитет е единствено правилният.

Всичко останало е робско пълзене пред чуждия ботуш, което по перфектен начин демонстрира някога гордият български народ.

Че който народ е успял да съхрани националното си достойнство, човешкия си морален облик, е успял да запази и материалния си просперитет. Може да е оставил материална база социализма, но без моралното наследство тя видимо се оказа пушек по вятъра.
Дали ако ни беше наложено ембарго, както на сърбите, сега нямаше да имаме собствена просперираща икономика?
Проблемът с икономическото ни развитие не е породен от недалновидност в икономически план, а от липса личностна и национална отговорност, култивирана усърдно през соц-а. Аз в това намирам причината за грешните икономически стратегии.

Честито возкресение Христово, г-н Хитов
може би ако през 1989г. БКП не бяха решили да "сдадат" управлението, респ. отговорността за идващите тежки времена, на едно младо и неопитно гражданско движение, нямаше точно така да се развият нещата. Елитът на столетницата реши да се превърне в новия капиталистически елит, вместо да поведе стрната ни през предстоящите тежки времена. Тези, синьо-червените които дойдоха да ги заместят, нямаха нито морална, нито управленска, нито историческа подготовка да поемат отговорност и взимат решения.

Общото между всички тях беше, че нямаха никакво намерение да служат на националните интереси!

Искам да съм негър, негър в Алабама.
Негър, негър, негър в щата Алабама.
Само че не мога - беше бяла мама,
татко гузно каза: "Във рода ни няма..."

Бяло, бяло семе в костите ми дреме -
в героично време, в братята по племе.
Щур късмет извадих - беличка държава,
беличка държава, звездочела врява.

Все за своя сметка пях и пих - улисан.
И по цели нощи питах: Чий съм? Чий съм?
Ваш съм, думи нямам - негърчето, дето
тъжно ви намига денем през пердето.

Черната овчица в ангелското стадо -
лани от небето паднах. Още падам.
Ще се разпилеят белите ми кости -
няма го злодеят. А народът пости.

От небето тъмно капеха звездите.
Взираха се в гладни, взираха се в сити.
И от черна завист пукаха сърцата -
Толкова сърцата, толкова позната.

Паметник не искам от Карарски мрамор.
Искам да съм негър в щата Алабама.
С белната усмивка щедро да ви лъжа:
Колко съм нещастен, колко съм ви длъжен.

1988 г.
Николай Искъров е роден през 1951 г. в с. Крушето, Великотърновско.

Завършва право в Софийския университет "Св. Климент Охридски".

Загива при катастрофа през август 2001г.

Автор е на стихосбирките: "Далече от снега" (1976) , "Пясъци" (1980), "Нима" (1990), "Стихове" (1995), "Блус в зелено" (2001) и на детската "Цяр за цар" (1989). Бил е редактор на алманах "Море", основава първото частно издателство в България - "Делфин прес", по-късно работи като прокурор в Районна Прокуратура - гр. Бургас. Член на Съюза на българските писатели, председател на дружеството на писателите в Бургас, носител на наградата на името на Димчо Дебелянов - София, награда "Пегас'94г." и др.

Превеждан е на руски, полски и английски.

Посмъртно става Почетен гражданин на Бургас.

и да се предадем!
Така имаме шанс да ни окупира.

Руснаците много пъти предлагаха на Батка да стане руски президент, но той не се нави и предпочита да си гледа Беларус. Значи трябва да пробваме по друг начин.

Струва си да опитаме да накараме Беларус да ни завладее!