Световната икономическа криза продължава повече от година, дори по-точно от август 2007 (тогава все още малко хора разбираха, че тя започна с проблемите по ипотеките в САЩ) и на първо време се съпровождаше от впечатляваща активност на властите по света.

 

Само във финансовата система на САЩ бяха изсипани повече от 2 трлн. (1 трлн.=1000 млрд.) долара, Китай също похарчи трилиони. Разликата е само в това, че азиатците наливаха пари от резерва, а американците – от емисии.

 

Другите страни не останаха по-назад, но вече от доста време (фактически от началото на лятото – тогава властите на големите започнаха да говорят за “край” на кризата) никой не предлага каквито и да било нови идеи за борба с кризисните процеси.

 

Да, изсипването на пари в икономиките продължава, но само толкова.

 

Възниква естественият въпрос: “Защо нищо друго не се предприема?”

Търсенето на отговора е важно, тъй като той би показал не само сложността на ситуацията, но и адекватността на предприеманите действия по целия свят.

Ако управляващите не са в състояние да оценят мащаба и дълбочината на произтичащите събития, тогава става дума не само за необходимост от смяната им (те самите едва ли биха се съгласили с такива изводи), а за това, че трябва да сме готови за разпадане на самия модел, в рамките, на който тези властимащи са получили възможност да поемат кормилото на управление в обществата си.

И така, какви могат да бъдат възможните отговори на поставения въпрос?

Първият, че кризата реално приключва, трябва да бъде отхвърлен веднага. От това място нееднократно бе обяснявано, че тя не само не свършва, а точно обратното, развива се постъпателно, като впечатлението за растеж е свързано с неспиращите парични напомпвания.

В Китай тези действия вече предизвикват издуването на сериозни балони, а в САЩ започнаха да говорят за необходимостта от вдигане на лихвения процент – целта е “успокояване” на излишната парична ликвидност.

Така че не се вижда даже намек за някакъв изход, въпреки че на първия етап теоретично беше възможно системата “да се презареди” чрез емисионно кредитиране, макар и не за дълго. Но, това не се случи.

Втори вариант: "вярно е, че се избърза с обявяването на края на кризата, но все пак съществува положително влияние от действащите мерки и трябва просто да се изчака още известно време".

И тук не можем да се съгласим по същата проста причина: базовите параметри на икономиката продължават да се влошават, и краят на този процес не се вижда.

А и разсъжденията за необходимостта от затягане на паричната политика (повишаване на лихвите и съществено съкращаване на “кредитните прозорци” за банките от страна на ФЕД, в частност) са твърде показателни, въпреки че засега не са довели до реални действия.

Има още един симптом: на срещата на министрите на финансите от G20 в Шотландия, по предложение на финансовия министър на Великобритания, бе обсъдена и темата за т.н. “данък Тобин”, т.е. за оборотния данък върху всички финансови транзакции.

Този налог предизвиква ужас у целия либерален финансов “елит”: той затваря възможността за безпрепятствено движение на капитала из глобализиралия се свят, и като цяло, поставя под заплаха могъществото на съвременното финансово лоби.

Разбира се, предложението бе отхвърлено с гняв от “финансовата общественост”, но само след няколко седмици то изплува чрез МВФ, а това означава, че най-висшето ръководство на съвременната финансово-икономическа система е осъзнало, че нищо не може да се постигне чрез досега прилаганите традиционни методи на въздействие.

Какво следва от това? Че ръководителите (а и какво толкова, всички вече разбират – бенефициентите, т.е. присвояващите изгодите) на съвременната световна финансово-икономическа система започнаха сериозно да разглеждат мерки, които поставят под заплаха самото съществуване в това им качество.

Използвайки медицински термини, гангрената достигна толкова дълбоко, че има смисъл да се говори за ампутация.

Но тогава става напълно ясно бездействието на конкретни персонажи: старите методи вече не работят, а “ампутацията”, т.е. приемането на мерки, които биха разрушили самия модел на съвременните финанси, все още е страшна за прилагане, поне докато има дори призрачна надежда за “оздравяване”.

Има и още един аспект. Финансистите са си финансисти, но освен тях има и политици, и свързаната с едните, и с другите идеологическа машина. Тя е могъща, работи вече много десетилетия и непрекъснато ни втълпява за предимствата на свободните пазари, за демокрацията, за правата на човека и т.н.

Ако започнат да се прилагат такива мерки като “данък Тобин”, всички тези термини ще започнат да ни се струват доста бледи, а да не говорим за самите политици.

Затова не е изключено, че в случая имаме работа и с политически натиск върху финансистите: "действайте, но засега в рамките, които сме утвърдили съвместно. Поне докато не се видят явни признаци за край на кризата".

Фактически това означава, че отговорът, на поставения в началото на текста въпрос, звучи горе-долу така: тези, които управляват съвременната финансово-икономическа система вече разбират, че нещата са безнадеждни и е необходимо нейното цялостно преформатиране.

Обаче, те нямат нито представа за това как ще изглежда новата система, нито гаранция за запазване на своето положение и богатство.
А политиците категорично отказват да обсъждат възможността за експериментиране с управлението на тази система, тъй като не могат да се откажат от използваната, много десетилетия, риторика.

Съответно, всички участници поискаха малка пауза. Тя може да продължи още няколко седмици, дори месеци. Но не и години.

В момента, в който кризата отново се активизира, на финансистите сигурно вече ще бъде позволено да провеждат своите опасни опити за "реформа" на системообразуващите елементи, а засега всичко е в затишие.

Може би последното преди дълги години бури и сътресения, предизвикани от кризата.

 

Честито Рождество Христово!

Кризата е най-вече в мисленето на хората.Смяна на чипа, това им е необходимо!

Искам да ти пожелая много щастие, вяра в доброто и позитивното, уют у дома и успехи във всяко начинание!