Може би затова много чужденци ни се чудят на акъла и на нестандарните решения, които първосигнално сме вземали в ситуации, в които другите народи биха използвали момента по най-изгоден, за тях, начин.

Последно доказателство за своенравния ни нрав е нашата уникална реакция на разразилата се по света икономическа криза.

Всъщност, какво толкова е станало?

След като, през последните две години, развитите и демократични (т.е. нашите нови идоли) страни от Америка и Европа попаднаха в бурята на най-тежката в историите си икономическа криза, ние, тъмните субекти от Балканите, изведнъж решихме да излезем пред строя и на висок глас да им предложим скромната си, но безкористна хуманитарна помощ. 

Тя (помощта) се изразява във вид на поредното родно затягане на коланите (всичко друго отдавна им подарихме), за да могат свикналите с луксозния живот западняци да минат по-тънко през пожарите на кризата, използвайки вместо нас, трудно спестените от народа ни средства.

Ако за някои говоря твърде абстрактно ще дам по-конкретен пример:

Да си представим такава хипотетична ситуация:

Годината е 1989 г. България навлиза в най-тежката криза за последните петдесет години.
И тогава братята гърци или американци, или англичани, развълнувани от тежкото положение на народа ни, решават да съкратят 15% от собствената си администрация, за да могат да освободят пари, които да изпратят в помощ на бедстващия български народ. Това не Ви ли се струва идиотско, май да!

Само че, днес ние сме в точно същата ситуация!

В началото на световната икономическа криза България беше страна намираща се в сравнително стабилно макроикономическо положение, с огромни (за мащабите ни) валутни и фискални резерви, с добър имидж като място за инвестиции и развиване на евтино производство.

Какво се случи?

Когато разбрахме, че нашите по-големи батковци изведнъж са се оказали в тежко положение, ние на секундата се отказахме от всичко постигнато досега и се хвърлихме да спасяваме богатите си роднини като въведохме убийствени рестрикции за родните производители (за да не би случайно да конкурират техните) като намалихме до минимум конкурентоспособността на стопанството си (за да се пласират техните стоки), като смачкахме вътрешното търсене до санитарен минимум (с обяснението, че на батковците така им харесвало - да гледат, че и ние страдаме).

Изведнъж забравихме, че притежаваме огромни резерви в чужда валута (при почти липсващ външен държавен дълг), като очевидно и тук новите големи братя ни посъветваха да си траем, за да могат те да завъртят нашите милиарди за спасение на собствените си благополучни страни.

А ние, защото сме послушни и винаги гледаме с благоговение в очите умните чичковци от странство, за пореден път се хвърлихме да им угаждаме и да им се харесваме, с цената на собственото си унищожение като цивилизована нация.

Как народи от нашия хал, като поляците например, се изхитряват винаги да избират правилната политика като реакция на външните събития?

Да си спомним, че преди двадесет години именно техният държавен дълг беше опростен ей така, само защото държавата им беше симпатична на някого и за нещо.

Днес, същите тези поляци реализират икономически растеж, в условията на световна депресия, доказвайки на другите, че няма европейска солидарност преди да е осигурена защитата на собствения национален интерес.

Толкова ли сме наивни като народ, или проблемът е в друго? Къде е силата ни, която никой не желае да види и използва?

В началото на активната фаза от кризата (към септември 2008 г.) аз искрено вярвах във възможността да се възползваме от слабостта на големите, за да изпозваме момента за решаване на националните задачи, от позицията на нашето сравнително стабилно социално-икономическо положение.

Защото днес ситуацията е такава, че след като страната ни премина през жестоката криза на прехода, сега Развитият свят навлиза в абсолютно същата, по своя характер, криза на падането на ефективността на капитала.

Всичко, което ние преживяхме за последните двадесет години, в почти огледална форма ще премине като процеси в страните, които доскоро бяха пример за нас в развитието ни по пътя към демокрация и пазарната икономика.

Основните задачи, които можехме да поставим за решаване бяха следните:

1.)   Привличане и връщане в пределите на родината на елитната българска емиграция - хора, които носят в себе си огромен научен и професионален потенциал, които могат да бъдат моторът за възраждане на страната ни.

Разбира се, за тази цел трябваше да се осъществят поредица от мероприятия, включващи и инвестиране на сериозни финансови средства, но днес вече за всички е очевидно, че нашата политика се води с цел да отблъсне дори най-заклетите патриоти, желаещи да се завърнат в отечеството си, за да се опитат (веднъж отхвърлени от страната на емиграция) да помогнат с нещо на държавата, в която са се родили и където живеят старите им родители.

Такава политика на връщане на нашите съотечественици можеше само с едно действие, да ни превърне в лидери в много от най-иновационните съвременни производства и да ни даде огромни сравнителни предимства пред гърчещите се в агония престарели демокрации.

2.)   Възстановяване на българската индустрия по пътя на преоткриването на изоставените, но контролирани дълго от нас, пазари.

Нека за всички стане ясно, че кризата на Западния модел, съвсем не е криза за голяма част от останалия свят. А този, последния, в много отношения ни е достатъчно близък, тъй като съвсем доскоро с него поддържахме тесни връзки, изграждахме общ мироглед, съществуваха междуличностни връзки и отношения.

Тук, най-вече, имам предвид Арабските страни, Латинска Америка, Обширни региони на Азия, много от страните на бившия СССР.

Глупаво ще е да не използваме натрупания от бащите ни капитал в тази област, разчитайки единствено на все по-стагниращите и колабиращи пазари на Западна Европа и САЩ.

3.) Стимулиране на вътрешното търсене чрез общоизвестни системи от мерки, които да съхранят все още оцеляващите родни производства и на тяхна база да изградим мощна икономика, съобразяваща се със съвременните реалности за устойчиво развитие.

И в тази връзка, най-накрая трябва да стане ясно, че влизането в еврозоната не решава никакви национални проблеми, а напротив, превръща ни в потенциален хроничен длъжник като Гърция, или ако изберем другия вариант на самоограничения - в страна съпоставима с държавите от Магреб (Алжир, Мароко, Тунис – ако вече не се намираме в тази категория страни).

4.) Отказване, най-сетне, от дълбоко компрометираните монетарни рецепти, унищожили дори такива икономики като американската и английската.
Изграждане на балансирано национално стопанство, в което материалното производство, в съчетание с развит сектор на услугите, ще могат да осигурят достойно място за всеки малък български човек и ще върнат самочуствието ни на една от гениалните нации, определяли доскоро направлението на постъпателно развитие на човечеството.

Скъпи политици, повярвайте - не е никак трудно да се направи всичко това!

Иска се само воля и поне малко уважение към хората, които са Ви направили известни и богати!

Честита да е Новата година!

Дали ще е благополучна зависи само от нас, както никога досега в последните двадесет години!

Да използваме момента и да изригнем като нация!

Да учудим отново света, както сме го правили многократно до сега!

Българинът може да направи това!

Господ да ни е на помощ!