САЩ излизат от Втората световна война като най-мощната държава, контролираща целия останал свят, а националната им валута се налага като международно платежно средство, редом със златото.

Именно тогава, през 1945 г., в резултат на Бретън-Уудските съглашения са създадени МВФ и Световната банка като инструменти на американската хегемония.

Интересен е фактът, че сталинова Русия също се включва в преговорите по създаване на институциите, но очевидно, съветските икономисти разбират какво им се готви и първата пролетарска държава скоропостижно напуска всички тези форуми.

Но пък целият останал свят (и Източна Европа от 90-те години на XX век) влизат в технологичната зона на Чичо Сам, а най-верен стожер на сложилото се положение са именно двете институции, прокарващи интересите на новия световен господар.

Глобалната икономическа криза, обаче, създаде съвършено различна ситуация, в която пластовете започнаха да се разместват с такава шеметна бързина, че архитектите на съвременния световен ред се оказаха твърде неподготвени в много отношения:

В началото на април шефът на МВФ Доминик-Строс Кан направи шокиращо изказване, в което обяви за приключването на т.н. „Вашингтонски консенсус“, според чиито догми през последните десетилетия бяха принудени да живеят всички треторазредни страни по света.

До изявата на злощастния французин, в пресата и експертните кръгове все по-често се обсъждаше темата за създаването на „световна централна банка“, стъпила на базата на МВФ и нейните СПТ (специални права за тираж), които биха могли да се превърнат в новата обща валута, заместваща долара.

До неотдавна всички тези обсъждания носеха абсолютно абстрактен характер, но априлската реч на Строс-Кан автоматично им придаде много по-конкретни измерения.

Действително, ако нещата реално са толкова зле, че трябва да се отменя самият „Вашингтонски консенус“, това означава, че е необходимо той да бъде заменен от нещо различно, а това, според логиката на официозните експерти, може да бъде само създаването на още един етаж-надстройка, на базата на същия този МВФ.

За по-голяма част от страните по света, вкл. България, това е твърде маловажна ситуация, тъй като положените подписи под устава на Фонда така или иначе вече силно са ограничили финансовата независимост на всяка от тези уж суверенни държави.

Единственото изключение в случая правят именно Съединените Щати, които контролират както апарата на МВФ, така и механизма на предприеманите действия.

Но ако бъде прието решение за създаване на някакъв „наднационален“ финансов орган, тогава и ФЕД, и САЩ съществено ще ограничат възможностите си за контрол над света, с тенденция за последваща загуба и на собствената независимост.

И сега, когато страстите около ареста на МВФ-шефа се поуспокоиха, изведнъж се оказа, че американската общественост започна да изразява остро недоволство от дейността на организацията.

Много средства за масова информация започнаха да призовават за преразглеждане ролята на САЩ в най-авторитетния световен финансов институт. Радикалните дори апелират към закриване на щаб-квартирата във Вашингтон и приключване на членството във Фонда.

Последната тенденция е истинска изненада за всички неблюдатели, за които, само допреди два месеца, дори споменаването за такъв проблем би изглеждало като най-обикновена лудост.

Ако се погледне на ситуацията от тази гледна точка, може да се окаже, че в историята със Строс-Кан, самият той играе само второстепенна роля. Просто се е случило, че точно той управлява МВФ и както всеки простосмъртен, също има своите слаби места.

Ако на негово място се беше оказал някой друг, със съответните недостатъци, той също би могъл да стане жертва на подобна атака, но построена, може би, на малко по-различен принцип.

Далеч не всички, обаче, са съгласни с мнението, че вече е невъзможно съхраняването на съществувалата, в продължение на десетилетия, финансово-икономическа парадигма за развитие.

От това, обаче, същността на проблемите не се променя – икономическата ситуация продължава да се влошава, което означава че е крайно необходимо разглеждането на всякакви алтернативни варианти за конструиране на бъдещата финансова система.

Засега на хоризонта се виждат две от най-вероятните направления за по-нататъшно развитие.

Първото – разпадане на единната глобална система за разделение на труда на няколко кластера.

Второто – изграждане на финансова надстройка, в рамките на същата логика, по която през 1913 г. е създадена Федералната система, но този път в планетарен, а не в национален мащаб.

Разбира се, вторият вариант не е най-подходящият, тъй като по онова време – във второто десетилетие на XIX век, структурната криза вече е приключила, а съответните диспропорции - отстранени.

Днес кризисните процеси дори не са започнали да се проявяват истински и не съществува никаква увереност, че е намерен начинът за отстраняване на грамадните структурни диспропорции, натрупани в рамките на модела от последните три десетилетия.

Тук идва и големият проблем по отношение на единствената световна свръхсила. И двата сценария за по-нататъшно развитие на финансово-икономическата система неминуемо водят до отслабване ролята на ФЕД и на САЩ въобще, както икономически, така и политически.

Това не е случайно, тъй като именно противоречието между двете главни роли на долара като национална и световна валути, стана, в голяма степен, причина за днешната криза. Тъй като запазването на значението на зелените пари като световна валута е невъзможно, то и рухването на американската доминация е практически неизбежно.

Ясно е, че подобно положение на нещата никак не би се харесало на националните елити отвъд Океана. Ако отсъства разбиране за неизбежността от такова развитие на ситуацията, тогава възниква естественото желание да се води борба с тези, които се опитват да разработват и внедряват някакви алтернативни концепции. В този случай последните получават образа на врага, а не на хора, които се опитват да се борят с обективните процеси.

Ясно е, че никой не би желал да признае катастрофата на собствената си страна, още повече, когато това е „най-силната и богата“ световна държава.

Това в особена степен важи за тези, които са откърмени в рамките на безалтернативността на такава концепция.

В заключение можем да кажем, че в последните години светът буквално полудява и ролите съвсем скоро ще бъдат преразпределяни, едва ли не в хаотичен порядък.

Голяма част от „играчите“ ще се опитват да си откъсват възможно по-голямо парче от глобалната пица, за да имат и за себе си, и за бъдещите поколения.

А ние, като най-послушните (но и балами) ученици, ще продължим с опитите да се харесаме на тоя или оня, докато собственият ни народец продължи да избира единствените два възможни изхода от българската криза – Терминал 1 и Терминал 2 на софийското летище.