проф. д-р Боян Дуранкев

Докладът не е опит за предефиниране на маркетинга. Той няма задачата да даде по-фокусиран израз за тази организационна функция. Още по-малко той се стреми да отрече ролята на маркетинга в икономиката и обществото. Задачата е да се поставят за анализ и оценка някои свързани с маркетинга и стратегическото управление „странични ефекти”, които влияят неблагоприятно и даже унищожително върху нашето общо бъдеще. Да, наблюдава се едно сериозно вътрешно противоречие между маркетинг и стратегическо управление, при това не само на ниво организация.

По презумпция една от фундаменталните тези на икономическата наука, в частност – на икономикса, е че свободата на пазарните субекти, придружена с демократична държавна политика, „разчистваща” препятствията пред тези субекти, произвеждат всеобщо щастие, хармония и наслада.

Свободата обаче по повод на какво? В името на каква цел? Практиката дава най-точен отговор на този въпрос, с който теорията трябва да се съобразява.

През 2002-2003 г. България участва в едно международно изследване, чиито резултати бяха публикувани[1]. На въпроса дали единствената цел на дадена компания е да трупа печалби, или освен трупането на печалби компанията има за цел да осигурява благосъстоянието на различните акционери, служители, клиенти и т.н., отговорите бяха в полза на общото благо.

Таблица 1

Единствена цел - печалбата (в %)

САЩ - 40
Австрия - 35
Канада - 34
Великобритания - 33
Италия - 28
Швеция - 27
Холандия - 26
Белгия - 25
Германия - 24
България - 21
Франция - 16
Сингапур - 11
Япония - 8

Малко по-късно, въпросът беше прецизиран. Отговорите на въпроса дали основна цел на компанията е да постига печалба (като база за саморазвитие), бяха много по-категорични в полза на тази цел – над 77 % от анкетираните защитиха тази теза.

Следователно, може да се обобщи че при комерческите организации целта (основната) е печалбата; при некомерческите организации целта е особена печалба – съпричастност към тяхната идея. При хората целта е по-пълно задоволяване на потребностите, по-високо жизнено равнище и себеутвърждаване в обществото.

[1] Дуранкев, Б., Българската фирмена култура на фона на културата в развитите страни. Сп. “Маркетинг мениджмънт”, Бр. 1, 2004, с. 22-40; Дуранкев, Б., Стандарти и деформации на българската фирмена култура, Сп. “Панорама на труда”, Бр. 41, 2005, с. 5-26.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Една подобна обстановка извежда на преден план реалната философия на бизнеса – как компанията да бъде по-добра машина за увеличаване добива на печалби. С други думи, стратегическото управление на всяка организация трябва да я превръща във все по-успешна машина за поглъщане на печалби. Някои от образците с „добри практики” отидоха твърде далече[2] в гонитбата за печалби.

[2] В случая с „Енрон” Америка стана свидетел на справедливата развръзка на една жестока и грозна приказка - главните действащи лица в най-голямата корпоративна измама в историята на САЩ бяха признати за виновни по всички обвинения. Присъдите на бившите изпълнителни директори на енергийния гигант „Енрон” Кенет Лей и Джефри Скилинг бяха обявени на знаковата за Америка дата 11 септември. Всичко започна през 2001 г., когато САЩ преживяха един от най-мащабните икономически сривове с фалита на „Енрон” - водещата енергийна компания, отличникът на Уолстрийт. Колапсът на компанията струваше на нейните акционери повече от 60 млрд. долара, над 5600 работници и служители загубиха работните си места, а повече от 2 млрд. долара изгоряха в пенсионните фондове. През следващите 5 години прокурорите се опитваха да определят кои точно закони са били погазени при фалита на „Енрон” и кой трябва да понесе отговорността. По време на процеса двамата шефове твърдяха, че престъпления няма и че те са най-малко виновни. Съдебните заседатели обаче прецениха, че именно двамата ръководители са били хората, които е трябвало и са знаели най-добре какво става в компанията гигант. В крайна сметка Кенет Лей и Джефри Скилинг бяха осъдени и този факт носи ясно послание към висшите мениджъри в корпоративния свят - че всеки в САЩ, независимо колко влиятелен или богат е, ще бъде държан отговорен за всяка измама или форма на корупция. По-малко от година преди краха „Енрон” бе в своя зенит. Историята на енергийното предприятие, което Кенет Лей създава през 1985 г. чрез сливането на две газови компании и което впоследствие се превръща в седмото най-голямо предприятие в САЩ, бе сочена като христоматиен пример за осъществената американска мечта. Главоломният ръст на компанията започва от 1996 г. Борсовата й стойност нарасна с 50 милиарда долара. В продължение на 20 поредни тримесечия фирмата регистрира все по-големи печалби. Американският икономически печат нарече тогавашния главен изпълнителен директор на компанията Джефри Скилинг чудотворец и откривател на нов предприемачески модел А икономическото списание „Форчън” определи „Енрон” шест пъти поред за „предприятието с най-големи нововъведения”.Стратегията на Скилинг се свежда до отделяне на активите, които не са абсолютно задължителни за бизнеса, и влагането им в други начинания. Всъщност фирмата представлява сбор от неколкостотин абсолвенти на елитни американски университети, мениджъри и една онлайн платформа, която посредничи между продавачи и купувачи на природен газ и петрол.  Докато онлайн търговията с енергия върви добре, Интернет порталите, на които се търгуват мощности за пренос на информация, не носят нито цент. Този факт обаче не смущава никого, защото предприятието регистрира все по-големи печалби. Всички обичат „Енрон”. Каймакът на американската икономическа наука е възхитен от стратегията на Скилинг. „Енрон” лансира „съвсем нови идеи”, е мнението на Самюъл Бодили от университета във Вирджиния. Кристофър Бартлет от Харвадския университет нарича компанията „машина на растежа” и „символ на предприемаческата активност”. Първият сигнал за промяна идва през август 2001 г., когато Скилинг изненадващо се оттегля от фирмата. Два месеца по-късно, на 16 октомври, „Енрон” за пръв път обявява загуби. След седмица Комисията по ценните книжа и фондовите борси започва да разследва фирмата. Ден по-късно служителите на одиторската фирма „Артър Андерсън”, която води счетоводството на „Енрон”, получават заповед да „почистят” бюрата си. Унищожени са хиляди документи и електронни съобщения, свързани с дейността на дружеството. На 8 ноември 2001 г. ръководството на „Енрон” признава, че от 1997 г. насам е надписало продажбите си с 586 млн. долара. Доверието на заемодателите и клиентите е подкопано, компанията банкрутира и освен финансови последици това предизвика енергийна криза в няколко района на Америка. Чак след краха стана ясно, че едва ли някой е разбирал с какво всъщност се е занимавала „Енрон” и че много от дейностите й изобщо не са били печеливши. Тогава на бял свят се появиха данните за продължителни финансови машинации и фалшификации на счетоводни отчети чрез използването на партньорства, за да се укрият над 1 милиард долара дългове и да се раздуват печалбите. Чак тогава акционерите на компанията разбраха, че тя е създала близо 3500 дружества с фантастични имена като „Междузвездни войни” и „Джурасик парк”, които дават възможност да се извършва двойно счетоводство и да се прикриват дългове и загуби. През зимата на 2001 г. става ясно още, че преди пълното сгромолясване на американската енергийна корпорация група от 29 административни директори, между които и председателят на компанията Кенет Лей, са започнали да продават акциите си, от което са спечелили 1.1 милиарда долара. А по същото време са заблуждавали инвеститорите, че всичко е наред, както става ясно от съдебния иск на нюйоркската Амалгамейтед Банк, вложила профсъюзни средства в „Енрон”. Междувременно Демократическата партия в САЩ придаде политически оттенък на скандала. Опонентите на Буш твърдяха, че президентът на САЩ е получил голяма част от средствата за кампаниите си от „Енрон”, а Кенет Лей е личен приятел с всеки, който е някаква фигура в администрацията на Белия дом, като се започне от самия президент. В хода на разплитането на аферите обаче американските медии огласяват факти, че корпорацията е правела дарения и на Републиканската, и на Демократическата партия Сред облажилите се от „Енрон” е и сенаторът демократ Шумър от Ню Йорк, който е получил 21 933 долара за успешното си кандидатиране за Сената през 1998 г. Процесът за фалита на „Енрон” е вероятно най-показателният в съвременната корпоративна история. Дали и доколко са верни подозренията за политически чадър над Лей, Скилинг и още 16 шефове на корпорацията, едва ли ще стане ясно. Някога „Енрон” имаше амбицията да се превърне в нещо повече от обикновен енергоснабдител, да стане „водеща световна компания”. Така пишеше на голям плакат във фоайето на офиса на компанията в Хюстън. И наистина - името й доби световна известност. „Енрон” стана нарицателно за една корпоративна култура, основана на измама, лъжливо счетоводство, началническа алчност и незачитане правата на инвеститорите, служителите и закона. Затова, когато през 2004 г. в Италия бяха разкрити измамните сделки на „Пармалат”, журналистите единодушно нарекоха случая „Европейския „Енрон”.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 

Това не е откритие. Още в класическата литература по въпроса, например в  есето на Фредерик Бастиа “Физиология на грабежа”, част от втората му поредица “Икономически софизми”, публикувано за пръв път през 1848 г. пише следното[3]: „има само два начина за придобиване на средствата, необходими за запазване, украсяване и подобряване на живота - производство и грабеж. Някои, впрочем, казват, че грабежът е случайност, локално и преходно зло, осъждано от моралната философия, не заслужаващо вниманието на политическата икономия. Обаче, колкото и да са значими нашата снизходителност и оптимизъм, необходимо е да се признае че в света грабежът се практикува в твърде обширни мащаби и е толкова превърнат в част от човешкия живот, че нито една обществена наука, а още повече политическата икономия, не може да го игнорира. Да продължим нататък. Главната причина, възпрепятстваща общественото устройство да достигне възможно съвършенство – това е постоянният стремеж на едни членове на обществото да живеят и благоденстват за сметка на другите. Аз ще отида още по-далече. Когато грабежът се е превърнал в начин на живот на група хора, живеещи заедно в дадено общество, с течение на времето те създават за себе си правна система, която го легитимира и морален кодекс, който го прославя.  Може дори да се случи, че ограбваните вярват, че дължат всичко на грабителя – не само онова, което им е било разрешено да задържат за себе си, но и онова, което им бива отнето и което се губи в хода на тази операция. Смятам, че с течение на времето, благодарение на такъв вътрешно-естествен механизъм като навика, много хора стават без да знаят и без да са имали намерение да станат такива.  Монополи от този вид са породени в измама и отхранени в грешка.” Тази забележителна теза днес има развитие и на национално, и на наднационално ниво[4].

[3] Виж по-подробно: Бастиа, Фр., Экономические гармонии. Избранное. Издательство Эксмо, М., 2007 (1851). Бел. автора: тук и по-нататък в скобки се посочва годината на издаването на езика на оригинала.

[4] Виж по-подробно следните източници: Чомски, А.Н., Година 5001-ва: завоюването продължава. Издателство “Агато”, С., 1997; Чомски, А.Н., Имперски амбиции: разговори за света след 9/11. Издателство „Бард”, С., 2006 (2005); Чомски, А.Н., Класовата борба. Издателство “Агато”, С., 2000 (1996); Чомски, А.Н., Медиите под контрол: забележителните постижения на пропагандата. Издателска група “Агата А” СД, С., 1994 (1991); Чомски, А.Н., Необходимите илюзии: промиване на мозъци в демократичните общество. Издателство “Бард”, С., 2005 (1989). Също: Klein, N. The Shock Doctrine. Penguin Books, London, 2007.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

Днес в много отношения са налице и посочената „правна система”, и споменатия „морален кодекс” за трупане на печалби. Налице е даже мащабно „дивашко печалбарство”[5], представящо се дълго като „успешен бизнес” в САЩ, Европейския съюз и България.

[5] Смъртта на ипотечните гиганти в САЩ е показателен пример за ефектите на печалбарството. Така например, държавната агенция за ипотечно кредитиране в САЩ, известна с името „Фани Мей”, е реализирала загуба в размер на 101.6 млрд. долара, а помощта от министерството на финансите – 50.7 милиарда долара (само за последните осем месеца преди днес - 02.9.2009 г.). Отговор на ръководството е че „не очаква печеливши операции в предвидимото бъдеще”. Фиаското на най-големия ипотечен гигант в САЩ вече е пълно. То сякаш затваря и последната страница на една дълга епоха, която ще се запомни не само с първоначалния (и привиден) просперитет на ипотечните мастодонти, но и с огромните усилия на платени лобисти да запазят порочното им статукво до последния възможен момент. Историята на разнообразните пререкания между „Фани Мей” и регулативните органи не е от вчера, но не е широко известна, защото винаги досега е завършвала в полза на ипотечния кредитор, а победителите не ги съдят. При все това е отявлена грешка да се твърди, че кризата им е била непредвидима и че са липсвали сериозни предупреждения от авторитетни и уважавани източници. Поучителен пример за такова предупреждение е скандалът със статията на икономиста Уейн Пасмор от централата на Федералния резерв във Вашингтон, публикувана три години преди началото на ипотечната криза. В статията си от 2005 г. Пасмор твърди, че държавната собственост върху двата ипотечни гиганта създава пред инвеститорите своеобразна неписана гаранция, че държавата е готова да ги подкрепи в случай на фалит (както впрочем и стана), което изкуствено завишава цените на акциите им и изкривява пазарното поведение. Според Пасмор стойността на тази негласна държавна субсидия е толкова голяма, че по-голямата част от пазарната стойност на „Фани Мей” всъщност се дължи именно на нея, т.е. на завишените цени на активите, зад които, макар и негласно, прозира финансовият гръб на богатия Чичо Сам. Изводите от статията са стряскащи, особено за годината, когато е писана. Действителността обаче я потвърди изцяло: ако компаниите бяха частни, портфейлът им би съдържал далеч по-малко от ипотечните ценни книжа, от които започна кризата. Изводите на Пасмор сочат, че от държавна агенция за ипотечно финансиране „Фани Мей” всъщност се е превърнала в акционерно дружество, специализиращо в рискови инвестиции и носещо огромни краткосрочни печалби, които обаче прехвърлят пазарния риск изцяло на държавата. Именно в значителните печалби преди колапса се корени и продължилото толкова дълго порочно статукво, което в крайна сметка разгроми ипотечния колос с глинени нозе. Огромните печалби преди кризата, реализирани за сметка на негласната държавна подкрепа, осигуриха на „Фани Мей” както мотивация, така и средства за най-безскрупулно лобиране срещу всеки и всички, осмелили се да твърдят, че за компанията има някакъв риск. Само ден след излизането на статията на Пасмор в икономическите медии заваляха опровержителни материали с обвинения в некомпетентност, пристрастност и непознаване на статистиката. Лобито на „Фани Мей” не се спря дори от оказване на сериозен натиск лично върху Алън Грийнспан, за да бъде свалена неудобната статия от сайта на Фед. И едва след като стана ясно, че „милият старец” няма да се огъне и статията ще остане на мястото си, лобистите прибегнаха до по-фини методи, като наемането на платен консултант, който да опровергае материала на Пасмор „научно”, като оспори технически аспекти на статията и други детайли без реално значение за крайния извод. В крайна сметка обаче историята пожела така, че изводът се натрапи от само себе си дори и на тези, които в продължение на толкова години следваха щраусовата политика на заравяне в пясъка и заглушаване на несъгласните. Акциите на „Фани Мей”, които допреди няколко години се търгуваха за 30 долара едната, в момента се продават на цена под един долар. Митичните и неизчерпаеми печалби се превърнаха в загуби, търсачите на бързи, големи и безрискови печалби за чужда сметка се хванаха за кесиите, а престижното и несменяемо ръководство се принуди бързешката и тихомълком да опразни луксозните офиси, като в крайна сметка от аферата „Фани Мей” остана единствено една неплатена сметка в размер сто милиарда - цената на преднамереното затваряне на очите и безнаказания лобизъм.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 

Повече от очевидно е, че практиката често не отговаря на рамките на икономическата теория. Частично коренът на проблемите лежи в догматичния подход на конвенционалната икономическа наука. Икономистите признават “несъвършенствата” (асиметричностите) на пазара, имайки предвид силата на някои производители в манипулирането на купувачите, отсъствието на пълна информация и взаимозаменяемост на продуктите. Това ги насърчава да търсят начини за премахване на тези “несъвършенства” и да предизвикват политиците да узаконяват предлаганите от тях мерки, като по пози начин грубо се намесват в пазарните отношения. Това, което повечето традиционни икономисти сънуват и бленуват, е създаването на абсолютна конкурентна среда, която според тях е върховен израз и крайна необходимост на “идеалните” пазарни отношения (според тях). Малката група на съвременните вулгарни икономисти съзират опасностите в мащабите на собствеността. Разделяй и намалявай - това е тяхното елементарно кредо, за да настъпи и се реализира идеалната конкуренция. Кооперирането и обединяването на компаниите според традиционната икономическа мисъл се възприемат като най-опасно нарушение на измислените от тях пазарни принципи. Всякаква форма на монопол, включително чрез утвърждаването на търговската марка, чрез рекламата, чрез “изместването” на конкурентите, се тълкува от нея като най-страшна заплаха на икономическото развитие и в частност - на теорията на традиционните икономисти.

Маркетолозите възприемат много по-спокойно тези “несъвършенства”. Според тях еволюцията на обществото, науката и икономиката водят до развитие на формите на собственост, до нарастване на мащабите на производството и до създаване на диференциални преимущества. Ручеите и поточетата създават големите реки, които се вливат в общия океан. Според маркетолозите “съвършената икономика” не е нещо противоположно на това, което виждат традиционалистите, но не е и съвсем същото. Маркетолозите обаче се стремят да обяснят създаването на диференциалните преимущества, на марковия капитал, на потребителската лоялност и даже на марковия монопол като нещо нормално, въпреки че също изискват формирането на конкурентна среда. Фактите, че всички продукти не са взаимозаменяеми, че купувачите не притежават пълна информация за тях и че често действат спонтанно и емоционално, за маркетолозите са нормални, докато за традиционалистите икономисти не са приемливи. През началото на миналия век Джоан Робинсън доказва, че всяка марка се явява минимонопол и че икономиката е с предимно несъвършена конкуренция. Нима някой след ХIХ в. си въобразява, че цената е функция от разноските? Или че рекламата не оказва влияние върху психиката? Или че употребата на цигари е в резултат от 100% рационален избор?

Различията в мислите на икономистите и маркетолозите довеждат до създаването на две визии за “съвършената икономика”, които са диаметрално противоположни. И двете страни разбират, че реалностите не са само в полза на единия или другия лагер, но това не ги примирява. Въпреки всичко, традиционните икономисти и техните най-близки представители в бизнеса - „ стратегическите  управленци”, ратуват за създаването на свободна пазарна икономика, произвеждаща печалби като „възнаграждение” за усилията на организацията в конкурентна среда; обратно, маркетинговите специалисти признават „несвободната” пазарна икономика с нейните асиметрии и ограничена конкуренция, като залагат на печалби чрез хората – в смисъл на по-плътно и по-точно задоволяване на нуждите и потребностите им.  Според Тим Емблър маркетолозите трябва да изучават икономика така, както лингвистите учат латински език, но не са длъжни да се придържат към нейните постулати. С други думи, днес стратегическият мениджмънт и маркетингът представляват донякъде два противникови отбора, играещи върху един и същ терен. В резултата засега водят маркетолозите. Но това съвсем не означава, че управленците са признали своето поражение. Те упорито адаптират своето поведение към новите реалности, но въпреки всичко остават по-близки до отбора на инженерите и математиците, отколкото до социолозите и психолозите. Майсторството на маркетолозите е в това да прилагат различните научни дисциплини, без да остават заклети привърженици на нито една от тях.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 

Самият маркетинг не стои на едно място. Дълго време „официалната” дефиниция на маркетинга беше следната: той “представлява процес на планиране и реализиране на замисъла, ценообразуването, придвижването и реализацията на идеи, стоки и услуги посредством размяна, удовлетворяващи целите на отделни лица и организации”. Това определение бе официално прието от Американската маркетингова асоциация през 1985 г. и се е използвало се е най-широко. Тази маркетингова класика се старае да опише елементите на дейността по маркетинга. През октомври 2007 г. обаче АМА частично променя дефиницията, стараейки се да отрази новите реалности, свързани с „дивашкото печалбарство”, по следния начин: „Маркетинг е дейност, реализирана чрез определен набор от институции и процеси за създаване, комуникиране, доставка и обмен на предложения, които имат стойност за потребители, клиенти, партньори и обществото като цяло.”[6] В речника на асоциацията е дефиницията е още по-разгърната, като маркетингът се представя като „организационна функция и съвкупност от процеси за създаване, комуникиране и предоставяне на стойност за клиентите и за управление на взаимоотношенията с клиентите по начини, които носят изгоди на организацията и заинтересованите субекти в нея”[7]. Какво е старото и новото в тези дефиниции? Първо, за пореден път се посочва че във фокуса на усилията на всяка организация трябва да стои клиентът, а не стоката или свързаната с нея печалба. Второ, обосновава се че с клиента не трябва да се извършват само елементарни сделки, а трябва да се поддържат взаимоотношения. Трето, категорично се защитава мнението че от тези взаимни действия и отношения „организация – клиент” трябва да се ползват не само двете страни, а да се обогатява и развива и обществото. Именно последното изпъква като императив на фона на „дивашките печалбари”. И по тези причини маркетингът не може да не е сърцевина на стратегическото управление. С което последното променя своята бизнес философия от обикновена и елементарна машинка за печалби, в отговорна подсистема на определена организация в рамките на общочовешката система. С други думи, общочовешките цели не може да нямат примат над целите на определена организация.

Дружният път напред на стратегическото управление и маркетинга в Европа е още по-ясно очертан. ЕС се гради върху тезата че „трябва да градим върху постигната стабилност и да извлечем максимална полза от благоприятната икономическа перспектива, за да си осигурим устойчив икономически растеж, пълна заетост и социална сплотеност”[8]. Задача изисква разработването на нова, позитивна представа за бъдещето и поредица от политически мерки за нейното осъществяване.

[6] http://www.marketingpower.com/AboutAMA/Pages/DefinitionofMarketing.aspx

[7] http://www.marketingpower.com/_layouts/Dictionary.aspx?dLetter=M

[8] Европейски съвет от Лисабон — стратегия за икономическо и социално обновление на Европа, 23–24 март 2000 г., с. 9.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 

Стратегическото управление, възприето в този смисъл, трябва да се включва в решаването на общочовешките проблеми. Днес в глобален мащаб възникват съществени диспропорции между растежа на населението, икономическата динамика и възможностите на околната среда за задоволяване на нарастващите човешки потребности. Много по-голяма опасност, отколкото идеологизирания „сблъсък на цивилизациите”, се оказа общата човешка дейност и нейното влияние върху климатичните промени, изразени в опасността от глобалното затопляне. Тези световни и европейски проблеми и свързаните с тях предизвикателства изискват активна роля и ясна позиция на всички страни, включително и на България.

Най-същественият въпрос, който трябва да решава сегашното и бъдещото поколение е как да се развива демографската динамика, при условие че жизненият стандарт на всеки нов жител на планетата трябва да е по-висок от този на предишното поколение, което пък е свързано с още по-висока динамика на крайната продукция, като при това са необходими нови, по-икономични и по-чисти технологии за производството, за да се гарантира по-устойчива и по-чиста околна среда. Този въпрос не само не е маловажен, но е въпрос за оцеляване на човечеството като цяло[9].

Обратно, високата световна демографска динамика през ХХ век, предизвикваща завладяване на все по-големи пространства от планетата, и придружена с още по-висока икономическа динамика на базата на технологии от ХVІІІ, ХІХ и ХХ век („петролна” и „присвояваща” икономика), свързана с още по-ускорено „усвояване” на природата, доведе до тежки и необратими последици за същата тази околна среда, която се обитава от хората – производители и впоследствие консуматори. Най-голямата заплаха за човечеството идва по линия на икономическия фактор на същото това човечество, което чрез него променя (обратимо, но и необратимо) природната среда, предизвиквайки повишаване на световната температура, промяна на термодинамиката на планетата, наричано накратко „глобалното затопляне”

Глобалното затопляне е повишаването на средната температура на атмосферата и световния океан на Земята, наблюдавано през последните десетилетия. През ХХ-ти век се наблюдава повишаване на повърхностната температура от 0,6 ± 0,2° C. Официалното становище на Междуправителствената комисия по измененията в климата към ООН (IPCC - Intergovernmental Panel on Climate Change[10]), подкрепяно от мнозинството учени, е, че „голямата част от наблюдаваното през последните десетилетия затопляне се дължи на човешки дейности”.

Преобладаващото мнение е, че най-голямата причина за наблюдаваното през последните 150 години глобално затопляне е повишеното съдържание на парникови газове, като въглероден диоксид (CO₂) в атмосферата, дължащо се на изсичането на огромен брой гори за различните видове индустрия, както и на фреони, чиято употреба е намалена значително. Към тези причини следва да се добави и битовото и индустриалното отделяне на топли емисии по линия на производството или отоплението. Сегашното ниво на концентрация на CO2 в атмосферата е 383 ppmv (parts per million by volume - части от милиона по обем), значително повече от нивото преди началото на индустриалната революция (280 ppmv). Усиленият „парников ефект”, предизвикан от тези газове, води до затопляне на повърхността на Земята и долната част на атмосферата. В каква степен затоплянето се дължи на самия парников ефект и в каква степен се дължи на неговите последствия върху други климатични процеси, е все още въпрос на научни изследвания и дебати. Картината допълнително се усложнява от наличието на външни фактори, които не са част от земната климатична система и влияят върху нея независимо от глобалното затопляне, като слънчевата активност и вулканизмът.

Основните източници на парникови газове са два типа - природни (натурални) и човешки. Към природните източници спадат изригванията на вулканите и изветряването на варовиковите скали. Изригването на вулканите е бърз и хаотичен процес, като при едно изригване на голям вулкан за няколко дни той може да изхвърли повече въглероден диоксид, отколкото цялата човешка дейност за няколко месеца. Изветряването на варовиковите скали от друга страна е бавен процес и отнема десетки столетия. От човешките източници на парникови газове най-значими са дейности като горенето на изкопаеми горива, прочистване на горски площи и земеделието.

Ако не бъде овладяно глобалното затопляне (в смисъл на по-спокойно демографско развитие и по-малко присвояваща от природата икономика), човешката популация ще се сведе до 0,1-0,01 души на кв.км. Естествено, съдбата на човешката цивилизация при това положение става проблематична. Затоплянето, с темповете, с които става, ще накара климатичните пояси да се изместят с по хиляди километри на север и юг. Техните обитатели, не само хората, но и цялата флора и фауна в тях, просто не могат да ги последват в къс срок. Това е ще катастрофа за всичката флора и фауна едновременно[11].

[9] Не е никак случайно че последният засега Доклад за развитието на човека на ООН се нарича „Борба с климатичните изменения: човешката солидарност в разделения свят”. Виж по-подробно: Human Development Report 2007/2008. Fighting climate change: Human solidarity in a divided world. Copyright © 2007 by the United Nations Development Programme.

[10] http://www.ipcc.ch/index.htm

[11] Справедливо е да се отбележи че има учени, като например Джулиан Саймън, които твърдят че изкопаемите ресурси са неизчерпаеми, замърсяването на околната среда удължава продължителността на живота, нарастването на населението не пречи на здравето му, нито на психичното му и социално благополучие и въобще колкото повече хора има, и колкото повече произвеждат при тези технологии, толкова по-добре ще е за тях. Виж: Julian Lincoln Simon, The Ultimate Resource 2, Princeton University Press 1996.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

СЛЕДВА ОТТУК
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------