Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.12.2009 20:05 - Софийското жителство (1942-1990)
Автор: alexandervezenkov Категория: Технологии   
Прочетен: 16509 Коментари: 3 Гласове:
5

Последна промяна: 05.12.2009 20:25


В продължение на десетилетия думата “жителство” и още повече “софийско жителство” бе обект на всестранен интерес. Терминът дължеше своята популярност на една единствена причина: в продължение на почти половин век придобиването му е ограничено и дори смятано за привилегия. До Втората световна война (както е и днес) софийски жител ставал всеки, който се установявал да живее и работи в столицата. Промяната на местожителството не била свързана с никакви ограничения и само се регистрирала в общината.1

Заселването в столицата е ограничено през 1942 г. с “Наредба за предотвратяване на жилищната криза в София”. Член 1 от нея изрично казва: “Забранява се заселването в гр. София и записването на нови софийски жители.” Това не се отнася до лица, назначени в София на държавна, общинска или друга служба на публичната власт.2 Временно пребиваване е възможно с полицейско разрешение в случай на болест, гостуване или командировка. Изключение се прави за учащите. Предвидено е и принудително сгъстяване на живеещите в София: собственикът на свободно жилищно помещение е длъжен да го даде под наем и то само за жилищни нужди. Впоследствие жилищната площ, която едно семейство може да заема, е ограничена: на двама души - една стая; на едно семейство, домакинство или на отделните им членове - не повече от едно жилище в Столична голяма община.

Същата материя е разработена още веднъж, този път по-подробно и по-прецизно в края на следващата 1943 г. с “Наредба за временно облекчение на жилищната криза и за запазване общественото спокойствие и сигурност в София”. Тук е повторена забраната за заселване в столицата и са изброени изключенията от това правило: назначените на държавна служба със заповед на министър, собствениците на имоти в София, сключилите брак с жител на града, болните и възрастни роднини на софиянци и при определени условия бившите софийски жители. По-подробно е регламентирана и възможността за разрешаване на временно пребиваване в града. Глава трета от наредбата се отнася до случаите и начините на “отнемане правото на софийски жители,” което означава изселване от София.3

Наредбата е изменена през март 1945 г. и през февруари 1947 г, като се запазва същността й.4 Главното е, че се разширяват възможностите за временно пребиваване на работници и се дава право на министъра на вътрешните работи “по изключение” да предоставя жителство на лица неотговарящи на условията в наредбата “когато заселването им в София се налага от много важни стопански, културни или обществени съображения”. Наред с това, от есента на 1944 г. въпросите свързани с придобиването, наемането и отдаването под наем на жилища са отделени в Наредба-закон за уреждане на жилищния въпрос, засягаща Голяма София и селата Малашевци и Орландовци.5 С нея се затвърждава правилото, че право на жилище в София имат гражданите, които имат право и на софийско жителство. Същевременно някои категории лица (болните родини за гледане, сключилите брак със софийски жител и др.), могат да получат софийско жителство, само ако не претендират за жилище.

Наредбата от 1943 г. остава в сила до 1955 година, когато е отменена, по-право заменена, от “Наредба за временно ограничаване приемането на нови жители в градовете София, Пловдив, Сталин, Бургас и Русе”.6 Тя от своя страна е допълнена от постановление № 76 на Министерския съвет от 15 май 1962 г. “За установяване на по-добър ред по приемането на нови жители в Столицата”7 и заменена през 1966 г. с “Наредба за временно ограничаване приемането на нови жители в големите градове и някои други населени места”.8 С постановление № 112 от 25 ноември 1974 г. е одобрена “Наредба за временно ограничаване приемането на нови жители в градовете”, която остава последната от тази поредица.9 Това е не само най-дълго действалата, но и най-детайлната наредба от този род. Тя е отменена с Указ № 51 от 7 август 1990 на Председателя (Президента) на Републиката. Мотивите са, че не съответства на чл. 35, ал. 2 от Конституцията на НРБ (забраняващ привилегиите и ограничаването на права) и противоречи на чл. 12, ал. 1 от Международния пакт за гражданските и политическите права (“Всеки, който се намира на законно основание на територията на една държава, има право, в пределите на тази територия, свободно да се придвижва и свободно да избира своето местожителство.”).10

Всъщност изброените нормативни актове са само най-главните от цялата поредица документи, които засягат получаването на софийско жителство. Единна правна уредба обаче не съществува. Правото на софийско жителство е разглеждано в най-тясна връзка с придобиването на жилища в София. Въпросът е уреждан също така в постановления, разпореждания и решения, засягащи функционирането на различни предприятия, където не достигат работници. Множество ведомства, и особено Министерството на народната отбрана, издействат облекчен режим за получаване на жителство за своите служители. Самите наредби са многократно променяни и допълвани. Така например наредбата от 1974 г. е изменяна и поправяна 32 пъти, последните два през 1990 г.

Макар и уредени в множество документи, начините за получаване на софийско жителство остават в общи черти едни и същи. Като изключим донякъде наредбата от 1942 г., която като пръв опит има множество крайности и празноти, останалите наредби следват един общ модел: по принцип забраняват заселването в столицата и заедно с това подробно изреждат изключенията от правилото. Те могат да се разделят в няколко групи: 1) назначаване на ръководна работа или на работа чрез конкурс, 2) назначаване на дефицитни работници и специалисти, 3) сключване на брак със софийски жител и по други важни семейни или здравословни причини, и 4) образование. Наредбите предвиждат възможността за получаване на временно жителство (за сезонна работа, обучение, лечение), както и отнемане на неправомерно придобитото жителство. Горните групи показват едновременно правните възможности за получаване на жителство и действителните начини за заселване в София.

Назначаването на ръководна държавна, обществена и партийна работа, на изборна длъжност, при спечелване на конкурс в научен или културен институт е престижният начин за получаване на софийско жителство. Разрастването на централната държавна и партийна администрация са важен фактор за нарастване на населението на столицата. Подобна е ролята и на разрастващите се научни, изследователски и културни институти, повечето от които се намират в София.

Получаването на софийско жителство като дефицитен работник или специалист на практика означава постъпване на непривлeкателна работа, за която не кандидатстват софиянци: в някои клонове на промишлеността, строителството, транспорта. Съществува списък на длъжностите, на които могат да се назначават и несофийски жители, които впоследствие придобиват право на софийско жителство. В това отношение най-голямото единично предприятие, “даващо” жителство още от самото си създаване, е металургичният комбинат в Кремиковци. В този случай наредбите се използват вече не за да ограничат заселването, а обратно, софийското жителство става премия за постъпване на работа там, където има дефицит от работници.

Сключването на брак със софийски жител е най-често срещаното основание за придобиване на софийско жителство: в около една трета от случаите.11 В столицата могат да се заселят и получат жителство членовете на семейството на вече имащия софийско жителство, както и възрастни роднини за гледане.

Oбучението дава право само на временно жителство, но това често е предпоставка за намиране на работа или сключване на брак в столицата, което от своя страна води до получаване на постоянно жителство. Ролята на софийските висши учебни заведения за привличане на заселници в града е безспорна: през разглеждания период броят на висшистите в страната нараства повече от десет пъти, като близо половината от тях живеят в София.

Разбира се, когато се търсят причините за заселване в София, трябва да се отчете и мотивацията на обикновените хора. За много от тях водещо е желанието да живеят в столицата. Оттук нататък им остава да намерят някоя от възможностите, предвидени в наредбите: ръководна длъжност в централната администрация, конкурс в научен институт, работа в Кремиковци, граждански брак. Докато административните органи отчитат, че тези хора са получили софийско жителство защото са изпълнили едно от горните условия, всъщност е обратното - често те стават научни сътрудници, дефицитни кадри или съпрузи заради жителството.

Софийско жителство получават и жителите на присъединяваните към столицата села. При административните промени от 1947, 1954, 1958, 1961, 1971 и 1978 г. стават част от София села с общо население към съответните години 134 309 души.12 Това са села, които дължат голямата част от населението си на заселници, поради близостта си до София. Същевременно, жителите на села подчинени административно на София имат жителство за съответните селища, но и за тях могат да се прилагат ограниченията за заселване в столицата.

Софийско жителство не само се придобива при определени условия, но се и отнема. Наредбата от 1942 г. (чл. 6) предвижда възможността да бъде изселено лице, което макар да е собственик на жилище и да има постоянна работа, “не се налага да остане в София.” Наредбата от 1943 г. (в чл. 9, след изменението и става чл. 6) изброява подробно категориите лица, които могат временно или трайно да бъдат лишени от софийско жителство, т.е. изселени. Ако първата наредба цели най-вече преодоляване на жилищната криза, то втората става инструмент за политическа саморазправа и за извънсъдебна борба с престъпността. Тук се включват еднакво политическите противници на режима, лица с неморално поведение и извършители на нарушения от стопански характер (разпространители на опасни и тревожни слухове; лица, опасни за държавния ред, сигурност и обществено спокойствие; проститутки, сводници и сутеньори; лица без установено постоянно занятие; изнудвачи, комарджии и измамници; лица с неморално поведение; смутители на стопанския ред; осъдени за престъпления от общ характер повече от един път; съдържатели на заведения, затворени за нарушение на з?акона за снабдяване и регулиране на цените; лица, получили софийско жителство поради постъпване на работа в публичната сфера, ако са прослужили по-малко от една година).

Наистина, различни хора са смятани за “опасни за държавния ред, сигурност и спокойствие” и различни слухове са преценявани за “опасни и тревожни” преди и след 9 септември 1944 г., но в тази си част текстът на наредбата остава буквално същият. На тази основа се извършват изселванията от София до 1953 г.13 Следващите наредби предвиждат отнемане на жителството, само когато е придобито неправомерно или мотивите за даването му са отпаднали, а изселванията от столицата вече се извършват на базата на други нормативни актове.

С течение навремето някои постановки се прецизират, по едни пунктове възможностите за придобиване на жителство се ограничават, а по други, обратно, се увеличават. Така например, наредбата от 1942 г. позволява записването за софийски жители само на лица постъпили на “държавна, общинска или друга служба на публичната власт.” Тази от 1943 г. предвижда по-широки възможности, особено с даване временно жителство на работници. Наредбите от 1955 г. насетне включват възможността за придобиване на жителство по “особено важни производствени съображения,” за назначаване на ръководна работа или на работа чрез конкурс.

Но докато броят на службите, за които се получава софийско жителство расте, увеличава се и изискването за продължителност на работата: според наредбата от 1942 г. е достатъчно постъпване на нея (все още само в публичната сфера), тази от 1943 г. изисква постъпилият да работи на нея поне 1 година, от 1955 г. - 2 години (в това число и като дефицитен работник или специалист), от 1962 г. - 3 години, от 1966 г. - 5 години, а последната от 1974 г. - изисква вече 10, 12 или 15 години в различните случаи, като това се отнася до постъпилите като дефицитни работници и специалисти. В противен случай жителството трябва да се отнеме.

По същия начин се увеличават изискванията за получилите жителство след сключване на брак - първата наредба (1942 г.) изобщо не разглежда тази възможност, според втората (1943 г.) бракът с жител на столицата дава софийско жителство, ако единият от съпрузите има постоянна работа или собствено жилище в София, наредбите от 1955 г.14, 1962 г. и 1966 г. изискват бракът да продължи поне 3 години, а тази от 1974 г. - 5 години, освен ако от брака е родено дете и той не е прекратен по вина на получилия софийско жителство. С тези разпореждания се цели да се избегнат временни назначения и фиктивни бракове, предназначени само за придобиване на софийско жителство.

До какви ограничения води нямането на софийско жителство? На първо място, поради жилищната криза, става невъзможно наемането или закупуването на жилище. С разрастването на държавния контрол върху частните жилища (особено що се отнася до наемните отношения) и с нарастването на държавния жилищен фонд това ограничение става все по-важно. По принцип е невъзможно и постъпването на работа, освен в изброените от наредбите случаи, а вече назначените трябва да бъдат освобождавани.15 Значението и на това ограничение нараства с одържавяването на икономиката. Ползуването на цял ред социални придобивки също е немислимо за нямащия жителство. И все пак основното ограничение е физическата невъзможност да се остане в столицата: несофийският жител трябва да напусне града в определен срок, в противен случай подлежи на принудително изселване.

В действителност обаче много хора успяват да останат в столицата в продължение на години с временни разрешения, някои изобщо без позволение. В резултат на това фактическото население на София надхвърля с десетки хиляди души броя на формално регистрираните софийски жители.16 Други, особено работници, вместо в самия град се заселват в околните села и ежедневно прихождат на работа в него. Последното е възприемано от управляващите като възможност да се задоволят нуждите на София от работна ръка, без да нараства населението й и да се задълбочава жилищната криза в нея.

По аналогия ограничението за заселване в София се разпространява и върху другите големи градове. Първата наредба от 1942 г. е предназначена само за столицата, но с поправката й от септември с.г. и в следващата наредба от 1943 г., се дава право на министъра на вътрешните работи и народното здраве със заповед да поставя и други градове и населени места под действието й. Следващият град попаднал под ограниченията за придобиване на жителство е Пловдив.17 Наредбата от 1955 г. се отнася първоначално за петте най-големи града на страната, тази от 1966 г. - за големите градове и за населени места, където механичният прираст на населението създава “сериозни жилищни и други затруднения,” а последната наредба има приложение, където са изброени градовете, за които тя не се отнася. Наистина, за големите градове и особено за София, придобиването на жителство става много по-трудно. Така ограниченията за придобиване на софийско жителство стават основа на една цялостна политика по регулиране ръста на градовете в България.

Като причина за провеждане на подобна политика могат да се посочат идеологическите предразсъдъци на тоталитарните режими спрямо големите градове. Закони за ограничаване на миграциите има в Италия по времето на Мусолини, анти-урбанистични възгледи са характерни за националсоциалистическа Германия.18 В Съветския съюз и в останалите източноевропейски социалистически страни има контрол върху миграциите и опити да се спре нарастването на големите градове. В по-развитите от тях се използват предимно стопански механизми за спиране на растежа им, а в по-изостаналите, каквато е и България, се залага и на чисто административни ограничения.

Другото съображение е от стопански характер - смята се, че големите градове поглъщат относително повече средства за благоустройство, за изграждане и поддържане на инфраструктурата, особено на градския транспорт. Това води до стремежа да се намали концентрацията на население в столицата, впоследствие и в другите големи центрове, а накрая рестрикциите обхванали почти всички големи и средни градове. В наредбата от 1974 г. се казва, че приемането на нови жители в градовете се ограничава “за да се осигурят условия за правилно демографско и икономическо развитие на градовете.”

От най-голямо значение обаче, са практическите трудности, породени от бързото нарастване на населението: пренатоварване на техническата и социална инфраструктура и особено недостигът на жилища. Именно жилищната криза е повод за първата забрана да се приемат нови жители в София през 1942 г. и този фактор запазва значението си до края на комунистическото управление. Важна в случая е амбицията на управляващите да разрешат този проблем. Връзката между жилищната криза и ограничаването за придобиване на софийско жителство ни разкрива една от особеностите на социалистическата система - осигуряването на социални придобивки от страна на държавата (евтино жилище) може да стане само за сметка на ограничаване на правата на индивида (свободен избор на местожителство).19

Административните ограничения се оказват неефективна мярка. Ежегодният прираст на броя на жителите е значителен по време на цялото им действие, а в първата година след отмяната им не само няма вълна от заселвания в столицата, но и за първи път от обявяването й за столица е отчетен по-голям брой изселвания отколкото заселвания. Съществуването на ограничения за придобиване на софийско жителство изглежда има обратен психологически ефект: отливът на жители от София след Втората световна война е по-слаб, отколкото преди нея, въпреки увеличената интензивност на миграциите след нея.

Защо наредбите за придобиване на жителство не дават желаните резултати? Без съмнение, в първите години на действието си, те създават един нов, непознат преди механизъм, неспособен да промени веднага общите тенденции на нарастване на София. Но резултатите са частични и след това, като след временни затихвания броят на заселванията в София отново се увеличава. До известна степен има нарушения и недоглеждания от страна на местната власт при приложението на наредбите: приемани са и недефицитни кадри, много от приетите напускат работните места, а жителството им не е отнемано. Но не нарушенията на наредбите, а самите наредби дават относително широки възможности за придобиване на софийско жителство.20

Софийското жителство се дава от комисия, според първите две наредби председателствана от околийски съдия, а след 1955 г. - от член на Изпълнителния комитет на Софийския градски народен съвет. Но въпреки това общинската власт не може сама да ограничи приема на нови жители - той зависи от изпълнение на някое от условията на наредбите за придобиване на софийско жителство. Тук възниква противоречие: софиянци са “много” като жители и потребители, но “малко” като производители. Общинската власт и социалните министерства, които трябва да се справят с последиците от недостига на жилища и с пренатоварването на търговската мрежа, социалните заведения и градския транспорт, са заинтересовани да се ограничава нарастването на населението на града. Същевременно в града има незаети работни места и в някои сектори дефицитът на работна сила е постоянен проблем. Затова ведомствата и особено предприятията нуждаещи се от работна ръка, са склонни да предоставят работа без ограничение, а оттам основание за получаване на софийско жителство. На практика държавата с една ръка създава предпоставките за прием на нови софийски жители, а с другата поставя административни ограничения пред това.

Неефективността на административните ограничения довежда до търсене и изработване на цял ред други механизми, за да се ограничи прииждането на нови софийски жители. Това са всъщност опити да се премахнат предпоставките за заселвания в столицата: разрастването на централната администрация, разширяването на софийската промишленост, концентрацията на висши учебни заведения, научни и културни институти. Още наредбата от 1942 г. предвижда (чл. 15?) да се изработи “план за преместването вън от гр. София на ония учреждения и заведения, за които не се налага да имат седалище в гр. София.” От средата на 50-те години започват периодични, и в дългосрочен план - безрезултатни, съкращения в централната държавна администрация. Преминава се към политика на децентрализация на индустриализацията и опити за изнасяне на предприятия от столицата.21 За разширяващите се и новооткрити производства се цели да се привлекат на работа софийски жители.22 Стимулират се ежедневните трудови миграции към столицата - броят им постоянно нараствал, като алтернатива на приемането на нови софийски жители по стопански съображения.. На отделни предприятия се разрешава да приемат на работа несофийски жители, само ако могат да им осигурят и жилище.

Всъщност опити да се спре нарастването на столичната индустрия има още от преди войната: постановление на Министерския съвет от 20 септември 1938 забранява откриването, разширяването или преместването на индустриални заведения от всички клонове на индустрията в района на Столичната голяма община и Софийската околия.23 След като системата на задължително разпределение на завършилите висше образование не се оказва достатъчна, за да предотврати оставането на около половината от завършилите в София, се пристъпва към децентрализация на висшето образование: създаване на нови университети в провинцията, опити за изнасяне от София на научни институти и висши учебни заведения.24

Ограничението за свободен избор на местожителство, особено в големите градове и столиците, е считано за една от особеностите на тоталитарния социализъм. То е логична последица от стремежа на държавата да планира и управлява целия стопански и обществен живот; свързано е и с опитите й по административен път да решава социалните проблеми. Но опитът да се спрат заселванията в столицата противоречи не само на човешките права, но и на икономическата логика, на нормалното функциониране на обществото. Затова, тръгвайки от категоричната забрана за приемане на нови софийски жители, властта стига до една сложна система от изключения, компромиси и уговорки. Каква е равносметката от тази политика: броят на получилите софийско жителство през 48-те години на “временни ограничения” надхвърля половин милион души. А заедно с естествения прираст в същото време София нараства повече от три пъти.

Публикувано в: София - 120 години столица. Юбилеен сборник. София: Академично издателство, 2000, с. 237-244.

П.С. Бях неприятно изненадан да чуя напоследък призиви за връщане на "софийското жителство". Тази статия е от преди десет години, но струва ми се добре показва защо това не бива да се прави - първо е дискриминационно, и второ - напълно неефективно.

1 Чл. 1 и 2 Закона за лицата от 1907 г., Държавен вестник (Д.в.) бр.273 с.г.

2 Д.в. бр. 152 от 14 юли 1942 г. с изменения в бр. 201 от 9 септември 1942 г.

3 Д.в. 282 от 13 декември 1943 г.

4 Д.в. бр. 59 и 66 от 14 и 22 март 1945 г.; бр. 33 от 11 февруари 1947 г.

5 13 ПМС от 20 октомври 1944, одобрено с указ Н 35 на регентите, Д.в. 241 от 1 ноември 1944. Поправки в Д.в. бр. 20, 214 и 229 от 1945 (съответно от 26 януари, 14 септември и 2 октомври 1945). Заменена от Закона за наемите, Д.в. бр. 77 от 4 април 1947.

6 Известия на Президиума на Народното събрание (Изв.) бр. 22 от 18 март 1955 г. През 1956 г. са прибавени Стара Загора (бр. 60) и Плевен (бр. 87)

7 Изв. бр. 40 от 18 май 1962 г.

8 Одобрена от МС на 30 юни 1966, Д.в. бр. 61/1966

9 Д.в. бр. 94 от 3 декември 1974 г.

10 Д.в. бр. 64 от 10 август 1990 г. Това е вторият указ на избрания една седмица по-рано за Председател (Президент) на Републиката Желю Желев.

11 В. Златанова, “Миграцията към София.” В Социологически преглед, 1988, бр.2, с.77;

12 За периода 1946-78 година това дало 23,5% от прираста на града, докато механичния прираст 46,1%. Виж: Г.Гешев, “Някои аспекти на демографското развитие на окръг София-град.” В: Население, 1987, бр. 1, с. 53.

13 П. Стоянова, Е. Илиев, Политически опасни лица. Въдворявания, трудова мобилизация и изселвания в България след 1944 г. (София: УИ “Св. Климент Охридски, 1991) с.59.

14 Поправка на наредбата в Изв. бр.29 от 1955?6.

15 Изключение се правело само за жители на околните села, които идват на работа с ежедневно прихождане и не претендират за жилище в града.

16 ДА-София, ф.65, оп.9, а.е.6, л.17.

17 Същевременно Наредбата-закон за уреждане на жилищния въпрос, която урежда част от материята за жителството от ноември 1944 до началото на април 1947, разпространила действието си освен върху София над още 142 населени места

18P. Hall, Cities of Tomorow. An Intellectual History of Urban Planning and Design in the Twentieth Century (Oxford: Blackwell, 1996) 197-200.

19 Тук имаме последователното влияние на два модела (националния социализъм от Германия и сталинския модел на социализма от Съветския съюз), но подходът е същият и приемствеността ясно личи.

20 ЦДА на РБ, ф.1-б, оп. 50, а.е.105, л.3.

21 ЦДА, ф.1-б, оп.19, а.е.429, л.6-7; а.е. 506, л.1-3; оп.20, а.е.70, л.1-2.

22 ЦДА, ф.1, оп.6, а.е. 5343, л.10.

23 Д. в. Бр. 249 от 1938 г.

24 ЦДА, ф.1-б, оп.16, а.е.49, л.3-10; а.е.160, л.1-10; оп.6, а.е. 5343, л.20-21.




Гласувай:
5




1. анонимен - Супер!
14.12.2009 15:59
Благодаря за хубавата статия.
цитирай
2. анонимен - Жителство
08.01.2010 22:13
Струва ми се,че грешите:пропыска в СССР в никакъв момент не е била "стопански механизъм",а чисто административна мярка.От друга страна,сред "изостаналите"би следвало да се добави на първо място съшия този СССР,където закрепостяването на селското население е пословично.
А инак написаното е изчерпателно и задълбочено.
цитирай
3. tintiri - Жалко!
05.03.2010 13:40
Не сестърпявам, излизам от темата и казвам:
- Колко си бяхме добре със софийското жителство!!!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: alexandervezenkov
Категория: История
Прочетен: 335193
Постинги: 20
Коментари: 85
Гласове: 124
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031