На 15.03.1950 год. съм се родила аз, в малка сгушена къщичка в края на селото. Още се е усещал пушекът от Баба мартенския огън, който се пали на 14 март, като с него се прогонват бълхите, децата му се радват и го прескачат. На този ден се правят малки палачинки, които се слагат по шипките. Или, това е нашата Баба марта по стар стил.

И така се появило третото дете в нашето семейство. Годините са били много трудни. Баща ми бил на гурбет, за да докара малко храна, малко брашно, малко жито и т.н. Майка ми се грижела за къщната работа, а това включвало много различни дейности: да пасе овцете, да гледа крава, муле. И това, барабар с нас – 3-те деца. Брат ми, 13-годишен, се опитвал с мулето да докарва дърва за огрев, а майка с по-голямата ми сестра да пасе овцете около дома и да наглежда бебето в къщи.

И така, ден по ден ставам на 2, 3, 4 годинки и започвам да ходя подир кака, а майка да се отдалечава със стадото от къщи. На самотек – босички, голички по пътя и така се появи и моят първи проблем, който ме предледва и до днес. Бронхит. Тогава нямаше лекари. Лекуваха ме с топли картофи на гърдите или газ за осветление на бучка захар.

Когато бях на 4 години се започна и строежа на нова къща. Тогава си спомням, че спяхме в плевнята върху сламата. А и толкова малки вече помагахме на родителите като пасяхме кравата, овцете, мулето. Помня, сестра ми, която е две години по-голяма от мен, трябваше да ми донесе ядене на къра, след като се върне от училище, а тя – 8-9 годишна – се заиграла с другите деца и яденето дойде чак вечерта. Това ядене го помня за цял живот. Във войнишко канче - царевична кашичка.

Не само това, ходех с каките да бера тютюн още съвсем малка – 5-6 годишна. Ръженият хляб, който ядехме през време на почивката ми е още вкусен. През ония години за пръв път се откри и Детска градина – до обяд, в малка приспособена стаичка. Понякога и аз ходех с децата от махалата, с малка торбичка от аба на рамото. Спомням си веднъж като отивахме в детската градина – вкупом, всички деца – едно дете хвърли камък да удари друг малчуган, който го дразнеше, а пък камъкът улучи мен. Между двете очи. Не помня всичко, но течеше много кръв. Как са ме излекували също не помня, но пък имам белег за цял живот, който ме връща винаги в детството. И това са първите седем години.

На 15.09.1957 год. майка ни изкара на двора под крушата, изкъпа ни и ни изпрати в училище. Първият ми учител беше току-що завършил в Пловдив и си беше от селото. Първи клас изкарахме с него, а във втори дойде едно момиче, което беше завършило в Педагогическия институт в Пловдив. Старият учител беше заминал войник. Тази учителка беше също от село и се държеше много добре с нас. Учеше ни на обноски: как да се обличаме и т.н. По това време вече имаше много завършващи основното си образование момичета и момчета, които бяха изпращани и настанявани в специален пансион в Пловдив и по тоя начин имаха шанс да учат в големия град.

В училище бях добра ученичка. Или, една от най-добрите. Въпреки, че в къщи нямах маса, където да пиша, а нямах и време. Пишехме легнали на земята, а четяхме, когато пасяхме кравата. Помня, че и до II-ри клас ходехме с дрехи, характерни за нашия край. В III-ти клас ми ушиха първата рокличка, на която много се радвах. Тогава се образува ТКЗС-то и в селото дойде първият агроном, който, помня, беше висок, строен, а косата му беше винаги с гел. Жена му беше шивачка и тя ми уши моята нова рокля. Тоя агроном обясняваше на хората как да отглеждат разсад за тютюн, кортофи и др. земеделски култури по съвременни методи.

Отглеждането на тютюн беше много трудна работа. Започваше се от месец март до месец ноември. Включваше се цялото семейство. Няма малки, големи – всички, кой с каквото може. Сутрин майка ни вдигаше в пет часа като казваше, че на обяд ще спим, но не ставаше така. Беряхме от 5 ч. до 10 ч. И после нижехме до 11 ч. през нощта. Ставахме за почивка по един-два пъти на ден по за 10 минути, като отивахме в градината да си откъснем по няколко сливи – червени. Нямаше тогава вафли, шоколади и други лакомства. Залъгваха ни със сливите.

Всъщност, бяха се появили някои сладки лакомства, но не бяха по джоба на всеки. Баща ми беше болен от язва и се лекуваше като ядеше мед и масло – сутрин по една лъжичка. Ние го гледахме и не си и представяхме какъв вкус има. Тогава цялото семейство се хранеше на една софра (синье) от общ голям съд с дървени лъжици. Майка ми често с лъжицата подбутваше от малкото месо, което беше в купата, а баща ми я гледаше накриво.

За тютюна още няколко думи. Понеже нашите ръчички бяха по-сръчни, майка отиваше да пасе животните, а аз и  сестра ми се занимавахме с низането на тютюна.

Споменах за моя бронхит. Учителите предлагаха на родителите ми да отида на море и така ще се излекувам, но се получаваше някакво недоразумение. Не знам чия беше вината, но вместо на море, в III-ти клас ме изпратиха на планина. От планина – на планина. Бяхме в местността „Ърдъшла” близо до Широка лъка. От този лагер помня, че за първи път пих прясно мляко със захар. Майка ми се стараеше да пести и въпреки че гледаха крави и овце никога не слагаха на трапезата прясно или кисело мляко, та камо ли със захар. Спомням си как майка бъркаше киселото мляко в право бурило и когато го изсипваше в него, от дъното на тенджерата ни даваше по 2-3 лъжички. Така се бъркаше, за да се вземе маслото. Щеше да бъде много добре да има мляко на воля, но Уви!

Аз като се връщах от училище, може би майка е била много заета, и рядко имаше сготвена манджа. Тогава си слагах в една купа вода с оцет и захар, и с хляб ядях това ястие. А обичах да готвя и тиква с кори. А съвсем като малка с една моя връстничка опитахме да направим родопски клин. Нямахме печка. Готвеше се на „бадже” – открит огън, - но направено така, че да не пуши. Пушекът отиваше в комина. Та, решихме да го изпечем на жарта и го изгорихме. За да не ми се карат нашите, го заровихме в градината. Още помня мястото.

Над баджета имаше пещ – за печене на хляб. До 1957-58 г. всеки си печеше хляб в къщи. Месеше се в нощви и като втаса се печеше в пещта. Когато нямали много брашно слагали и фасул към тестото. Тоя хляб е бил за десетина дена.

Продължавам с лагера. Отново в пети клас ме пращат в София на лагер. Още помня училище „Константин Фотинов”. Там бяхме настанени. Беше много интересно. Запознах се с много приятелки, с които после се срещнахме и в живота. Сега, когато ходя в София, се радвам на още съществуващото училище „Константин Фотинов”, което се намира на бул. „Христо Ботев”.

Следва

„Океански риболов” - от възхода до съсипията и ограбването
---------
Българският риболовен флот започва да се създава в началото на XX век, но истински разцвет при него започва след 1960 г., когато правителството на Народна Република България предприема политика на разширение на флота и инвазия в този отрасъл. Създава се държавната компания „Океански риболов”. Започва закупуването на кораби от СССР, ГДР и Полша. По-късно кораби се произвеждат за нуждите на предприятието и от Варненската корабостроителница. Годишно от търговията с риба и рибни продукти в бюджета влизат над 150 млн. долара/!долари с покупателна способност от 80-те години/.

Повече тук:

http://www.flagman.bg/article/64917

Да беше само риболова!

Рудодобив,металургия,електроника,машиностроене,лека промишленост,селско стопанство.....природните забележителности на Черноморието...

Когато чета този разказ имам чувството,че е писан за моето семейство,за моя род,а предполагам това е историята и на много други български семейства,житието на милиони наши сънародници.
Независимо от тежкия бит,сложностите на времето и огромните лишения,хората от тази епоха са били щалистви по своему,хора със смисъл в живота,с устрем и трудов ентусиазъм.
Именно поколението на майка Ви и нейните родители построи модерна България и в нашите очи този подвиг заслужава благодарност и признателност!

И ми е разказвала как е ходила на училище с едно парче хляб и кисело зеле поръсено с червен пипер и т.н.

Вчера гледах министъра на финансите и ми хареса изказването му за мартениците ,че са езически обичай но за 400-те лева се изложи а за 16-те милиарда просто трябваше да са 10 а останалите пари за дефицитите ще дойдат от ......съм обяснил всичко в коментар 1-7 тук - http://darikfinance.bg/novini/112887?&order=asc#comments

Финансовият министър трябва да обясни изречението на професора ''Разликата във БВП на човек от населението (т.е. по обществена производителност на труда) и по средна заплата на заето лице с тези в ЕС е огромна (съответно 45% и 22-23%) и противоречи на всякаква икономическа логика и на елементарната справедливост - http://avtorski.pogled.info/article/62475/Trevozhni-misli-za-Balgariya

Трябва да се обяснява повече и да се прави разлика пред кой се говори защото хората не са доктори по икономика - едно е да говориш пред студенти и доктори на науките и друго пред народа

Става въпрос за нарушение на Конституцията и ГЕНОЦИД - https://www.facebook.com/atanas.shalapatov/posts/1562875143990714

"16-те милиарда"
----------
С валутен кредит ще покриват бюджетен дефицит.Само кретени като управляващите могат да измислят подобна глупост.Аз казах отдавна,че членовете и симпатизантите на четирибуквената партийка са грешки на природата-не съм далече от истината.Когато Орешарски искаше да емитира левов облигационен заем герберските олигофрени пищяха колко неправилно било да се "трупат дългове".
Затова пък техните еврооблигации ще ни заробят за десетилетия напред и само от лихвения марж България ще загуби около 600 милиона евро,които ще отидат в джобовете на ЕЦБ и брюкселските мекерета.

Владо Каролев е същата работа.Той навсякъде тръби,че:"държавата не бива да прави никакви разходи,държавните регулации и собественост са много лошо нещо".Обаче господинчото глътна 600 бона комисионна от бойковия Минфин за доклада относно целесъобразността на атомната енергетика у нас.Като е лоша държавата като инвеститор-върни парите бе аланколу?Или държавата е
"много лоша "когато не раздава парите на данъкоплатица на вас,"великите експерти-либерасти"?!
Защо тъпите "български" медии един път не попитаха откъде идват комисионните на такива като Каролев?Реторичен въпрос.Защото и те са в играта,медиите винаги са били проститутки на олигархията и политическата класа,винаги.Неслучайно след Народната революция през 1944 година,много журналистически подгъзници на прогнилата монархофашистка власт са получили възмездие.За съжаление повечето не бяха наказани.